Спектакълът на злото

— Е — засмя се Удуърд, — вие май не губите време. Хващате бика за рогата. Това ми харесва. В моята професия рядко срещам толкова прями хора.

— Предполагам.

— И така, защо сте тук?

— От любопитство.

— Наистина ли? След всичките тези години отново премислихте вероятностите?

— За кое?

— Хайде де, не се преструвайте. Вече сте прокурор, а от опит съм разбрал, че прокурорите винаги мислят душевноболните за измамници.

— По дяволите, докторе, той успя да ме убеди. Спасих живота му.

— И сега съжалявате за това?

Въпросът изненада Вейл и той се поколеба, преди да отговори.

— Едва ли… Всъщност не.

— Трудно е, нали? Да приемеш абсурдното в съзнанието?

— Така ли го наричате? Абсурд?

— Е, що се отнася до средния човек, да. Абсурд. Лудост. Невменяемост. Много е лесно да прикачим етикет към нещо, което не разбираме, не харесваме или приемаме като измама. Всъщност невменяемостта е обикновен медицински термин. Що се отнася до шизофренията, това е друго нещо. Става въпрос за истинска загадка в човешкото поведение, описана и приета от ДСНЗ.

— Доколкото разбирам, ДСНЗ е вашата Библия.

— Съвсем вярно. В този наръчник са описани над 300 душевни болести.

— А какво казва ДСНЗ за преструвката?

Удуърд спря и дръпна от лулата си.

— Предполагам, че обяснението е доста сложно. Въпросът е специфичен.

— Разбира се.

Двамата продължиха по алеята и Удуърд насочи Вейл към вътрешния двор на института. Отнякъде долетя приглушен вик, който премина в смях и след миг изчезна. Удуърд с нищо не показа, че го е чул. Из двора се разхождаха неколцина пациенти. Единият крачеше нервно напред-назад, размахваше ръце и мърмореше под носа си. Друг говореше с едно дърво, а трети, увит с одеяла в инвалидна количка, поклащаше глава и се взираше нанякъде с полуотворени очи. Вейл осъзна правотата в думите на Удуърд. Беше трудно да се правиш, че не забелязваш тези човешки същества. Те изглеждаха странни, абсурдни и той се почувства непривично.

— Нормално е да им се чудите, мистър Вейл — обади се Удуърд, сякаш отгатнал мислите му. — Всъщност и те ще ви огледат внимателно. Сигурно им изглеждате също толкова странен, колкото те на вас.

Той кимна към една жена, който събираше въображаеми цветя. Тя се усмихна и кимна в отговор.

— Що се отнася до въпроса ви за преструвките, предполагам, че за известно време това е възможно. Сериозно се съмнявам някой да може да го постигне за дълго. Разбирате ли, компонентите са твърде много. За Бога, трябва да се промени външният вид, мимиката, гласът, жестовете, отношението, личността като цяло. Почти невъзможно е да бъде постигнато за дълъг период.

— Казахте „почти невъзможно“.

Удуърд се усмихна снизходително.

— Е, забравих, че говоря с правист. Почти невъзможно, да, именно това казах. Вижте, предполагам, че вече нищо не е абсолютно невъзможно. Но ще ви кажа, че шансовете за спечелване на един милион от лотария са многократно по-големи от възможността да се престориш на човек, страдащ от шизофрения.

— Би ли могъл Аарон Стемплър да го направи?

Удуърд отново спря и внимателно погледна Вейл.

— Нямам представа. За Бога, диагнозата му е поставена от вашия психиатър. Вие разкрихте този проблем, мистър Вейл. И сега, след десет години, се появявате изневиделица и започвате да задавате въпроси. Въпроси, които би трябвало да поставят под съмнение многогодишния ми тежък труд по случая. Не, този човек не се преструва. Не играе никаква роля.

— Просто питам, докторе. Това е обикновен разговор.

Продължиха нататък. Удуърд замислено пуфкаше с лулата си.

— Сънувате ли, мистър Вейл? — внезапно попита той.

— Рядко.

— Но все пак сънувате?

— Понякога, да.

— И както сте в друго време и друго измерение, се събуждате и изведнъж осъзнавате, че всичко е коренно различно. Нали?

— Е, понякога…

— Моментна загуба на реалността.

— Да не би да казвате, че сънищата са нещо като да ти се губи време, докторе? Така го наричаше Аарон. Когато изпадаше в състояние на пориомания и се появяваше Рой, той наричаше това „да ти се губи време“.

— Хората, които изпадат в подобни състояния, често използват същия израз. Да го кажем другояче. Представете си, че по средата на някакъв концерт задрямвате и когато отново сте на себе си, разбирате, че концертът е свършил. Бихте ли нарекли това да ти се губи време?

— Бих го нарекъл по-скоро отегчение.

Удуърд се засмя.

— Така е, защото сте нормален. Разбира се, става въпрос за относителна нормалност — допълни той. — Въпросът е, че пориоманията наистина води до загуба на време. Обикновено това продължава няколко минути. Средно около пет. Може да се случи веднъж на много години. Разбираемо е, че тези, които го изпитват, не обичат да говорят за него. Естествено, не всеки, който изпада в подобно състояние, непременно е шизофреник.

— Как се случи така, че се захванахте с Аарон? — попита Вейл.