Спектакълът на злото

— Нека повторим казаното досега. Купихте си револвер, ходехте на уроци, научихте се да стреляте… — Парвър посочи разгънатата на масата мишена. — … И го носехте в чантичката си. Когато бяхте в офиса, го заключвахте в чекмеджето си, а вкъщи го слагахте под дюшека. Спомняте си, че сте го видели за последен път в четвъртък, когато сте го сложили в чантичката си, преди да излезете от къщи. После сте отишли в офиса, Делъни ви е повикал и ви е уволнил. И не си спомняте нищо повече за оръжието. Правилно ли съм разбрала?

— Да.

— Добре. Нека се върнем към този четвъртък. Кажете ми какво правихте през деня — от сутринта до вечерта, когато си легнахте.

— След като мистър Делъни ми каза… ме запозна с новите обстоятелства, аз излязох навън. Зад сградата има малка поляна. Хората обядват там, излизат да пушат и така нататък, нали разбирате? Просто едно приятно място за почивка. Седнах отвън за малко. Не знам колко съм седяла там. Не съм сигурна, но може би плаках. За мен това наистина беше голям шок — да разбера най-сетне, че слуховете са били истина… Опитвах се да превъзмогна болката…

— Извинявайте, мисис Стодард, не искам да ви прекъсвам, но току-що казахте: „Беше голям шок — да разбера най-сетне, че слуховете са били истина.“ Значи сте им обръщали внимание?

— Възразявам — обади се Венъбъл. — Това е ваше заключение.

— Не е мое заключение — спокойно отвърна Парвър. — Тя призна, че е чула слуховете…

— Не е признавала нищо!

Парвър се обърна към Едит Стодард.

— Чували сте тези слухове, нали?

— Можеш да не отговаряш на този въпрос — каза Венъбъл.

— Аз… аз… — поколеба се Стодард.

— Добре — меко каза Парвър. — Продължаваме. Казахте, че сте се опитвали да превъзмогнете болката?

Стодард се размърда нервно и облиза устни.

— Ами, разбирате ли, опитвах се да… нали знаете, плащам на домашна помощница да се грижи за Чарли, а дъщеря ми е в университета и живее там и аз… не знам колко време прекарах там. Идваха някои от колегите и ми казваха колко съжаляват. Накрая просто не можех повече и се върнах вътре, качих се в стаята си и започнах да събирам нещата си в една кутия. Една от жените седеше там, мистър Делъни й бе наредил да седи край мен, докато събирам нещата си… за да не открадна нещо, предполагам. Всъщност не държах много лични вещи в бюрото си.

— Държахте ли лични вещи в онова чекмедже, което обикновено заключвахте?

— Не, там държах дискети от компютъра и някои секретни документи на мистър Делъни.

— Но го проверихте, нали?

— Да.

— Револверът вътре ли беше?

— Ами аз…

— Вече говорихме за това — каза Венъбъл. — Тя обясни, че не си спомня къде…

— Разбирам. Но е събирала личните си вещи, проверила е в това чекмедже и ако револверът е бил вътре, тя е щяла да го вземе, защото той е лична вещ. Не е ли така, мисис Стодард?

— Тя казва, че не си спомня!

— Не може ли сама да отговори на въпроса, моля? Мисис Стодард, взехте ли каквото и да е от това чекмедже?

— Не си спомня — натърти Венъбъл.

— Добре тогава, какво взехте от бюрото?

— Грим. Една писалка „Монблан“, която ми беше коледен подарък. И още… снимки на семейството ми. Речник. Не мога да…

Стодард безпомощно погледна Венъбъл и поклати глава. Ръцете й трепереха. Венъбъл разбра, че клиентката й е на път да загуби самообладание.

— Не можем ли просто да продължим, Шана? — каза тя. — Това, което е прибрала от бюрото, наистина няма кой знае какво значение. Очевидно е била разстроена…

Парвър изключи касетофончето.

— Искате ли почивка? — попита тя.

— Искам да свършим с всичко това — прошепна Едит Стодард.

Парвър отново натисна бутона за запис.

— Излязох от офиса рано. Около обяд. Известно време карах наоколо. Стигнах до Гранд Парк и седнах за малко край фонтана.

— За фонтана Грейт Лейкс ли става дума?

— Бъкингам.

— Значи седнахте край фонтана Бъкингам да обмислите нещата?

— Опитах се. Всъщност просто си седях и гледах езерото.

— Къде паркирахте?

— На паркинга до Института по изкуствата.

— Възможно ли е някой да е разбил колата ви, докато сте били край фонтана?

— Никой не е разбивал колата ми. Беше заключена.

— Колко дълго стояхте в парка?

— Не знам. След известно време ми стана студено и си тръгнах. Един час, може би.

— После какво?

— Отидох до един магазин и купих на Ейнджъл чанта.

— Ейнджъл? Така ли наричате дъщеря си?

Тя кимна.

— Купих й една от онези платнени раници, за да носи учебниците си. Спомних си, че ми се беше оплакала от старата и казваше, че има нужда от нова, така че когато влязох в магазина, за да се стопля, се сетих и й купих една. Дванайсет долара.

— Раницата струваше дванайсет долара?

— Аха. И към четири часа влязох в лабораторията на Елис Стрийт — Ейнджъл всеки четвъртък има занятия там — и я изчаках. После двете отидохме в заведението от другата страна на улицата, пихме кафе, аз й дадох раницата и после… й казах какво се беше случило и тя… тя много се разстрои…

Гласът на Стодард потрепна и тя сведе поглед към скута си. Парвър отново изключи касетофончето, бръкна в претъпканата си чанта, извади пакетче хартиени кърпички и ги подаде на Стодард.

— Благодаря.