Спектакълът на злото

— Аз съм Тони — обяви той, докато отваряше задната врата на лимузината. — Ще ви закарам до Дейзи.

— До Дейзи?

— Да де — отвърна Тони, придържайки вратата. — За по-кратко.

— Пътят им отне пет минути. Огромните метални врати пред комплекса се отвориха и после се затвориха зад тях. Колата пое по широка алея, оградена от половинметров жив плет. Вейл почувства нарастващо притеснение. Дали подсъзнателно, като всеки нормален човек, не се страхуваше, че може да го затворят тук? Или, което бе по-вероятно, не желаеше да се изправи очи в очи с изолираните от света пациенти, населяващи Дейзи?

Шана Парвър искаше да събере колкото се може повече информация преди самото дело. Беше убедена, че Стодард не иска процес, а Венъбъл търси най-изгодна позиция за евентуална сделка.

Проблемът на самата Джейн Венъбъл бе, че й се налагаше да защитава клиент, който сякаш не искаше да бъде защитаван. Първата стъпка бе да накара Едит Стодард да се откаже от признанието си. Предстоящият разговор с Шана Парвър можеше да се окаже полезен за още по-пълната реабилитация на обвиняемата.

Двете имаха няколко минути насаме, преди Шана Парвър да пристигне. Едит Стодард бе доведена в стаята за разпити от жена-пазач, която остана пред вратата отвън. Лицето на Стодард беше бледо, почти сивкаво, а очите й бяха потънали в дълбоки тъмни кръгове. Бе облечена с безформена синя рокля без колан и бели гуменки. Косата й бе разрошена.

— Как си тази сутрин? — попита Венъбъл.

— Не съм сигурна — тихо отвърна Стодард.

— Разговорът няма да продължи дълго — каза Венъбъл. — Просто една формалност.

— Кога ще свърши всичко това? Кога ще направите сделката, за която говорихте, каквато и да е тя?

— Този разговор е част от нея, Едит. Бих искала да направим добро впечатление днес. Това би ми помогнало по-късно при защитата.

Стодард унило поклати глава.

— Виж, Едит, тя ще ти задава много въпроси за оръжието. Не те питам къде си го загубила или дали въобще си го загубила, но когато тя поиска да узнае повече за него, бъди неопределена. Освен това ще те пита къде си била вечерта, когато е бил убит Делъни. Просто запомни, че колкото по-малко знае Шана Парвър, толкова по-добре за нас.

— Защо просто не й кажете… защо просто не направите онова, за което говорихте… Как го наричате?

— Договореност между защитата и обвинението.

— Направете го днес. Моля ви, нека приключим с всичко това.

— Имай ми доверие, Едит. Искам да подготвя нещата както трябва.

— Не издържам повече.

— Напълно те разбирам. Но, моля те, нека и аз да свърша работата си. Нали?

Раменете на Стодард се отпуснаха. Тя дълбоко си пое дъх.

— Добре — каза Венъбъл. — Всичко ще бъде наред.

Шана Парвър пристигна след няколко минути, придружена от стенографката — висока, приятна жена на име Шарин Хемпстед. Размениха си любезни поздрави, след което Хемпстед предложи кафе и всички, с изключение на Стодард, приеха. Венъбъл и клиентката й седнаха срещу Парвър, която остави една голяма чанта на пода и отвори куфарчето си. Извади отвътре тефтер, куп листа, няколко молива и малко касетофонче, и ги постави пред себе си. Мисис Хемпстед донесе кафето, седна отстрани на масата, приготви се и зачака.

— Готови ли сме? — любезно попита Шана.

— Да започваме — каза Венъбъл.

— Бих искала да отбележа за протокола — започна Парвър, — че това е официален разпит на мисис Едит Стодард, обвинена в предумишлено убийство на мистър Джон Делъни на 10 февруари 1994 година в град Чикаго. Аз съм Шана Парвър и представлявам окръжния прокурор на съдебен окръг Кук. Присъстват още мис Джейн Венъбъл, представляваща мисис Стодард, и Шарин Хемпстед, служител в съда на окръг Кук, която ще документира тази среща. Разпитът се провежда в сградата на окръжния съд на 16 февруари 1994 година и започва в 9:00 часа. Мисис Стодард, възразявате ли да записваме нашия разговор на лента?

Стодард погледна Джейн Венъбъл.

— Нямаме възражения — отвърна Венъбъл.

— Добре. Моля, кажете пълното си име.

— Едит Хобс Стодард.

— Омъжена ли сте?

— Да.

— Как се казва съпругът ви?

— Чарлс. Чарлс Стодард.

— От колко време сте женени?

— Двайсет и шест години.

— И къде живеете?

— „Магнолия“ 1856.

— Имате ли деца?

— Имам дъщеря, Анжелика.

— Колко е годишна тя?

— Двайсет и една.

— С вас ли живее?

— Тя учи в университета. Живее в общежитията, но има стая и у дома.

— За университета на Чикаго ли става въпрос, или за университета на Илинойс?

— Чикаго. Тя е в началните курсове.

— И вие я подпомагате?

— Има малка стипендия, с която покрива част от разходите си, но аз, ние, плащаме за стаята й и останалото.

— Колко е това месечно?

— Петстотин долара. Даваме й петстотин долара месечно.

— И плащате на медицинска сестра, която да се грижи за съпруга ви постоянно?

— Не е сестра. Имаме домашна помощница, която се грижи за Чарли, готви, чисти.

— Отделни спални ли имате, мисис Стодард?

— Това какво общо има? — попита Венъбъл.

— Просто питам — спокойно отвърна Парвър.

— Стаите ни са свързани — каза Стодард уморено. — Нощем оставям вратата отворена — в случай, че той има нужда от нещо.

— Работите в „Делъни Ентърпрайзис“ в Ашленд, така ли е?