Спектакълът на злото

— Работех — отвърна Стодард.

— И колко време ви е необходимо — беше необходимо — да стигате до работата си всеки ден?

— Около трийсет минути. Зависи от движението по улиците.

— Шофирате ли?

— Да.

— Колко години работихте при мистър Делъни?

— Шестнайсет.

— И бяхте негова лична секретарка?

— Да.

— Колко време прекарахте на този пост?

— Девет години.

— Докато работехте като лична секретарка на мистър Делъни, налагало ли ви се е да ходите в апартамента му на Астър Стрийт?

— Да.

— Често ли?

— Да. Той обичаше да работи там, далеч от шума в офиса. Често му носех документи, писма за подпис и други книжа.

— А имахте ли ключ за този апартамент?

Венъбъл отвори уста, после размисли и не каза нищо.

— Да.

— Къде е този ключ сега?

— Ами, ъъ, трябва да е на моя ключодържател.

— А той къде е?

— Взеха го, когато ме арестуваха.

— Значи ключът сега трябва да е в полицията?

— Да.

— Мисис Стодард, искам да ви попитам за оръжието. Притежавате револвер, нали?

— Да.

— Какъв калибър?

— 38-и.

— Модел?

— „Смит Енд Уесън“.

— Имате предвид „Смит Енд Уесън“?

— Да.

— Откъде се сдобихте с този револвер?

— От магазина „Сарджънт Йорк“ на Уобаш.

— Спомняте ли си кога си го купихте?

— Преди около месец. Не си спомням точния ден.

— Колко платихте за него?

— Сто трийсет и пет долара.

— Защо си купихте револвер?

— За защита.

— През цялото време ли го носехте със себе си? Пауза.

— Да.

— Не ми изглеждате съвсем сигурна, мисис Стодард.

— Просто се опитвах да си спомня дали понякога не го оставях вкъщи… Но не, не мисля.

— Къде го носехте?

— Току-що ви казах — навсякъде.

— Не ме разбрахте. Имам предвид къде го държахте, когато бяхте навън.

— В чантичката си.

— А когато бяхте в офиса?

— В средното чекмедже на бюрото си. Заключвах го.

— А нощем?

— Под дюшека.

— В спалнята?

— Да.

— Къде е това оръжие сега?

— Аз… загубих го.

— Как? Момент. Ако сте го носили в чантичката си, заключвали сте го в чекмеджето и нощем сте го поставяли под дюшека си, как го загубихте? Съществува ли вероятност някой да го е откраднал от бюрото ви в работно време?

— Не мисля… Може би.

— Тогава какво се е случило с револвера?

— Ами… сигурно е изпаднал от чантичката ми.

— След като застреляхте Делъни ли стана това?

— Възразявам — обади се Венъбъл. — Няма доказателство, че…

— Разполагаме с признанията на мисис Стодард.

— Които, както добре ви е известно, тя оттегли. Направила ги е в състояние на стрес, емоционално разстройство…

— След убийството на Делъни ли загубихте револвера, мисис Стодард? — попита Парвър, прекъсвайки Венъбъл.

— Въпросът все още не ми харесва. Бих предпочела да я попитате кога го е загубила.

— Добре, мисис Стодард, кога загубихте револвера?

— Не съм сигурна. Разбрах, че го няма, когато се прибрах след работа в четвъртък вечерта.

— Това е вечерта, когато е бил убит Делъни, нали така? — Парвър погледна Венъбъл и вдигна вежди.

— Да — отвърна Стодард.

— Мисис Стодард, знаехте ли нещо за оръжията, когато купихте този „Смит Енд Уесън“, 38-и калибър?

— Не.

— Взимахте ли уроци?

— Да, точно така, взимах уроци.

— За да се научите да го използвате, нали?

— Да.

— И къде взимахте тези уроци?

— На Пършинг Стрийт, в „Дъ Шуутинг Клъб“.

— Колко добър стрелец станахте, мисис Стодард?

— Моля, перифразирайте въпроса си, мис Парвър — обади се Венъбъл. — Въпросът е доста относителен.

— В какъв смисъл?

— Мисис Стодард вече обясни, че не е знаела нищо за оръжията. Няма как да направи сравнение.

— Мисис Стодард, престанахте ли да взимате уроци?

— Да.

— Защо?

— Инструкторът ми каза, че вече съм достатъчно добра.

— Във всичко, така ли? Зареждане, почистване, стрелба?

— Да.

— И вече бяхте достатъчно добра, за да няма нужда да продължавате с уроците, това ли искате да кажете?

— Да.

— Инструкторът беше ли убеден, че нямате нужда от по-нататъшни уроци?

— Да.

— Купихте ли си патрони заедно с револвера?

— Да.

— Помните ли колко патрона купихте?

— Две кутии.

— Колко патрона има в кутия?

— Петдесет.

— Винаги ли държахте оръжието заредено?

— Да.

— Колко патрона побира то?

— Шест.

— А къде държите останалите?

— На полицата в килера в спалнята ми.

— А този килер заключен ли е?

— Не. Защо да…

Венъбъл леко постави ръка върху ръката на Стодард и кимна, но Парвър така или иначе реши да игнорира казаното. Отвори куфарчето си и извади сив лист хартия, прегънат на две. Разгъна го и го постави на масата пред Стодард.

— Мисис Стодард, това е мишена, която получихме от „Дъ Шуутинг Клъб“. Оставили сте я след последния си урок и те са я запазили. Предположили са, че от време на време ще се връщате да стреляте и че може би ще искате да си я задържите.

Венъбъл разгледа мишената. Беше черен човешки силует на бял фон. Имаше шест дупки от куршуми, всичките в областта на сърцето.

— Разпознавате ли мишената, мисис Стодард?

— Може да е на всекиго — отряза я Венъбъл. — Всички мишени си приличат.

— Но не всички имат името на клиента ви и датата в долния край — каза Парвър и посочи написаното в единия ъгъл. — Това е традиционният начин за записване в клуба.

— Тогава предполагам, че е моя — обади се Стодард.

— Стреляно е от 20 метра, мисис Стодард. Доста сте добра.