Спектакълът на злото

— Аз съм майор Стенър от канцеларията на окръжния прокурор. Това е лейтенант Сен-Клер.

— Майор? Лейтенант? Значи работата е сериозна, а? — ухили се мъжът.

— Тук ли е управителят?

— Ето ме. Майк Тарджис.

Той протегна огромната си ръка.

— Търсите Попи, а? Казах на вашите хора всичко, дето знам. Онзи ден напусна работа. Даже не дойде дотук, а звънна по телефона.

— По кое време беше това?

— Не знам… Един, може би един и петнайсет.

— Имаше ли да взима някакви пари?

— Да. За три дни.

— Значи е бързала толкова, че дори не си е взела надницата за три дни?

Тарджис сви рамене, но не отговори.

— Има ли кола? — попита Стенър.

— Как мислите? Печели три-четири бона месечно от бакшиши плюс стотачка на ден от заведението. Тя е голямата ми атракция, мистър. Кара червен мустанг, модел 92-ра.

— Знаете ли номера на колата?

Тарджис се ухили.

— Не. И номера на шасито не знам.

— А знаете ли къде живее?

— Разбира се. Феъруей, от другата страна на игрището за голф. На две мили оттук. Става въпрос за оня Дарби, нали?

— Имате ли да ни кажете нещо по въпроса? — попита Стенър.

— Само това, дето го чета във вестниците, ако може да им се вярва.

— А вие не вярвате ли?

— Остава да повярвам в тия дрънканици.

— Но не знаете нещо повече, нали?

— О, не.

— Попи говореше ли за това?

— Майтапите ли се? — Той се наведе над бара и сниши глас, макар в заведението да бяха само тримата. — Беше доста изплашена.

— От какво?

— От всичко — от ченгетата, от вас, от Големия Джим.

— Така ли наричате Дарби? Големия Джим?

— Тя му викаше така. Да не мислите, че ще му викам Големия Джим, като оставя един долар бакшиш след четиричасов запой?! Но знаеш ли ги жените? Попи не беше глупава, а и имаше готино тяло, като онази Мишел… Как й беше фамилията?

— Пфайфър? — предложи Стенър.

— Не бе, другата. Певицата.

— Филипс — каза Сен-Клер.

— Именно — кимна Тарджис.

— Споменавала ли е сестра си преди? — попита Стенър.

— Ъъ, може би веднъж или два пъти.

— Значи не знаете дали наистина са били близки?

— Нищо не знам. Хич не ме е грижа за сестра й. Имам си достатъчно проблеми вкъщи.

— Благодаря, мистър Тарджис — каза Стенър, подавайки му визитката си. — Ако си спомните нещо, звъннете ни.

— Май е сгазила лука, а?

— Просто искаме да поговорим с нея.

— Мислех, че вече сте говорили.

— Забравихме някои подробности. Ако случайно се чуете, ще й дадете това име и телефона, нали?

— Няма да звънне. В занаята съм от двайсет години и мога да позная кога някоя мацка се чупи завинаги.

— Може да реши да прибере трите стотачки, които й дължите.

Той поклати глава, извади някакъв парцал изпод тезгяха и избърса прахта върху плота.

— А бе всъщност тя мина да си ги вземе. Спря отпред и после отпраши с пълна сила.

— Да не ви каза, че ще кара чак до Тексъркана?

— Така предположих.

— Е, благодаря.

— Няма защо. Минете пак някой път. Заведението черпи.

— Мерси, Майк.

Когато излязоха навън, Сен-Клер каза:

— Пандизчия.

— Как разбра?

— Аз си знам как. Знам дори коя е Мишел Филипс.

— „Мамас Енд Дъ Папас“ — каза Стенър, отваряйки предната врата на колата. И когато Сен-Клер го погледна учудено, добави: — И аз съм бил млад, Харви.

После се качиха в колата и се насочиха към фермата на Дарби.

Хеликоптерът изви над главната магистрала и се спусна към Дейзиленд. Отвисоко градчето изглеждаше малко, спретнато, заобиколено от стари викториански къщи, скрити сред дъбове и брястове. Хеликоптерът се насочи на север от града, къщите намаляха, дърветата се разредиха и внезапно отпред се показа четириъгълната сграда на Института за душевно здраве „Стивънсън“, оградена от висок жив плет и внушителна тухлена стена. Две нови крила допълваха старите постройки. По моравата пъплеха дребни човешки фигурки. Вейл си спомни предишното си посещение тук — условията на максимална сигурност, огромните стъклени зарешетени прозорци, пазачите. Това беше домът на Стемплър за последните десет години.

От широкия прозорец на старата постройка един мъж, облечен в панталони с цвят каки и тъмносиня риза на пазач, наблюдаваше хеликоптера. Беше с приятен външен вид, мускулесто тяло и сини очи. Русата му коса бе късо подстригана, беше гладко обръснат и ухаеше на одеколон. На устните му играеше лека усмивка. Цялото му внимание бе насочено към хеликоптера, докато той извиваше над дърветата и след малко изчезна от погледа му.

— Добре дошъл, мистър Вейл — тихо каза мъжът и усмивката му се разшири.

— Каза ли нещо, Рей? — чу се глас откъм залата.

— Не, Ралф, просто си мърморя — отвърна той с кадифения си глас и седна зад работната маса, за да продължи заниманията си.

Докато хеликоптерът се спускаше над голямото футболно игрище край института, един черен кадилак се приближи по покрития с чакъл път и паркира съвсем наблизо.

Машината се приземи меко и вдигна облачета прах от земята.

— Майсторско кацане, Сидни — отбеляза Вейл, откопчавайки предпазния колан.

— Всеки път го казваш — отвърна пилотът.

Шофьорът на лимузината беше мъж на около трийсет години, облечен със зеленикави панталони и тъмносиня риза. Не приличаше на пазач, но се оказа, че е точно такъв.