Споделена любов

-Изложих на опасност живота на краля, за да отмъстя за поруганата ти чест! - каза Хавърс толкова гръмко, че гласът му отекна между четирите стени. - А ти какво направи? Захвана се с човек! Аз... не те искам до себе си. Боя се от гнева, който събуждаш в мен. Той ме тласка към насилие. Той... - Хавърс потрепери и се извърна. - Наредих на догените да те откарат където поискаш и след това да се върнат. Ще трябва да си намериш свои прислужници.

Мариса се вцепени.

-Все още съм член на Съвета на принцепсите. Там ще бъдеш принуден да ме виждаш.

-Не, защото не съм длъжен да срещам погледа ти. А и не бъди толкова сигурна, че ще запазиш мястото си в Съвета. Рот няма да има никакво основание да отхвърли искането за задължителна изолация. Ти ще си необвързана, а аз няма да ти бъда попечител, така че няма да има кой да ти разрешава да излизаш навън. Дори потеклото не е по-силно от закона.

Мариса го погледна с широко отворена уста. Мили Боже... сега вече обществото наистина щеше да я отритне. Тя щеше да се превърне в... нищо. Кръгла нула.

-Как можеш да ми причиниш това? Хавърс хвърли поглед през рамо.

-Уморих се от себе си. Уморих се да се боря с желанието да те браня от решенията, които сама взимаш.

-Решения? Та като жена от аристокрацията аз никога не съм взимала самостоятелни решения!

-Не е вярно. Можеше да бъдеш истинска шелан на Рот.

-Той не ме искаше! И сам го знаеш, видя го със собствените си очи! Нали затова се опита да го убиеш!

-Но сега, като се замисля, не мога да не се запитам... защо Рот никога не изпита чувства към теб? Може би, защото не си положила достатъчно усилия, за да разпалиш интереса му?

Мариса усети как я обзема свиреп гняв. Гняв, който се засили още повече, когато брат й продължи:

-И като заговорихме за решения - никой не те принуди да отидеш в стаята на онзи човек. Ти сама го направи. Сама реши и да... можеше и да... да не лягаш с него!

-Затова ли е всичко? За Бога, та аз все още съм девствена!

-Сега ти лъжеш.

Тези три думи изведнъж я отрезвиха. Гневът й се стопи и на негово място се възцари съвършена яснота. За първи път в живота си Мариса видя Хавърс такъв, какъвто беше - брилянтен, загрижен за пациентите си, страстно привързан към мъртвата си шелан... и ужасно праволинеен. Той беше вампир, отдаден на науката и реда, обичаше правилата и предсказуемостта и имаше строго установени възгледи за живота.

Които очевидно беше готов да брани с цената на нейното бъдеще... нейното щастие... на собствената си сестра.

-Абсолютно си прав - заяви Мариса със странно спокоен глас. - Трябва да си вървя.

Тя хвърли поглед към кашоните, пълни с дрехите, които носеше, и вещите, които си беше купувала. След това очите й се спряха върху него. Той правеше същото - взираше се в нещата й, сякаш претегляше живота, който беше водила досега.

-Разбира се, можеш да задържиш гравюрите на Дюрер -каза той.

-Разбира се - прошепна Мариса. - Довиждане, братко.

-Отсега нататък ще ме наричаш Хавърс. Не братко. Никога вече.

Той наведе глава и излезе от стаята й.

В последвалата тишина Мариса почувства как я обзема желание да се хвърли върху голия дюшек и да избухне в сълзи. Но нямаше време. До зазоряване оставаше не повече от час.

О, Скрайб Върджин, къде щеше да отиде?

КОГАТО СЕ ВЪРНА ОТ СРЕЩАТА СИ С ОМЕГА, ГОСПОДИН X. имаше чувството, че киселини изгарят стомаха му. В което нямаше нищо странно, при положение че току-що го бяха нахранили със собствените му лайна.

Господарят му беше бесен по ред причини. Искаше повече лесъри и повече убити вампири, повече напредък, от всичко по повече... Но проблемът беше там, че колкото и да получаваше, Омега винаги щеше да иска още. Може би това беше неговото проклятие.

Но за господин X. това нямаше значение. Величината на неговия собствен провал вече беше написана на дъската, уравнението на унищожението му - съставено. Единствената неизвестна беше времето. Колко време щеше да мине, преди на Омега да му прекипи и да го повика завинаги при себе си?

Трябваше да побърза и да убеди Ван да се качи на борда.

Господин X. отиде до лаптопа си и го включи. Настани се до кафявата локва отдавна изсъхнала кръв, отвори файла със Свитъците и намери откъса, който търсеше. Думите на пророчеството му подействаха успокояващо.

Ще дойде един, който ще донесе края на господаря,

боец от късните дни, открит в седмата година на двайсет и първия,

и ще го познаят по цифрите, които носи.

С едно повече от компаса ще долавя,

макар и само с четири на дясната,

той има три живота,

две резки отпред

и с едно-единствено черно око

той ще се роди и умре в кладенеца.

Господин X. се облегна на стената, разкърши врат и се огледа наоколо. Миризливите останки от някогашната лаборатория за метамфетамин, мръсотията, в която цялото място тънеше и дъхът на всички злодеяния, извършени без капка угризения, го караха да се чувства като на парти, на което не искаше да присъства, но от което не можеше да си тръгне. Точно както и от Обществото на лесърите.

Само че всичко щеше да се оправи. Беше намерил изход от проблема с лесърите.