Споделена любов

Ви процеди няколко звучни ругатни на Древния език, после измърмори:

-Добре.

-Благодаря ти.

-И още една подробност, ченге. Мариса е гостенка на Братството. Ако откаже да те види, ще трябва да те изритаме навън.

-Ако откаже да ме види, сам ще си тръгна, обещавам.

КОГАТО ЧУ ПОЧУКВАНЕТО НА ВРАТАТА, МАРИСА ОТВОРИ ОЧИ И погледна часовника. Десет сутринта, а тя изобщо не бе мигнала. Господи, беше изтощена!

Но пък отвън може би стоеше Фриц, за да й съобщи какво е станало с вещите й.

-Да?

Вратата се отвори, разкривайки едра, тъмна сянка с бейзболна шапка.

Мариса седна в леглото, притиснала завивките към голите си гърди.

-Бъч?

-Здравей.

Бъч си свали шапката и я стисна в едната си ръка, прокарвайки другата през косата си.

С помощта на волята си Мариса запали една свещ.

-Какво правиш тук?

-Ъ-ъ-ъ... исках лично да се уверя, че си добре. А телефонът ти... - Погледът му попадна върху изскубнатия телефонен кабел и той повдигна вежди. -Ъ-ъ-ъ... телефонът ти не работи. Може ли да вляза за минутка?

Мариса си пое дълбоко дъх и единственото, което усети, беше мирисът на Бъч - той се вля в нея и разцъфтя в тялото й.Копеле - помисли си. - Неустоимо копеле.“

-Мариса, няма да те притискам, обещавам ти. Знам, че си ядосана. Но не може ли само да поговорим?

-Добре - каза тя, поклащайки глава. - Но не си мисли, че това ще реши нещо.

Докато той прекрачваше прага, Мариса изведнъж осъзна, че идеята изобщо не беше добра. Щом толкова държеше да разговарят, трябваше да се срещнат на долния етаж. В крайна сметка, той беше мъж. А тя беше съвсем гола. И сега бяха... да, насаме в спалнята й.

Страхотно хрумване. Просто прекрасно! Може би следващата й стъпка трябваше да бъде да се хвърли през прозореца. Бъч затвори вратата зад гърба си и се облегна на нея.

-Преди всичко - добре ли ти е тук?

-Да, добре ми е.

Господи, толкова беше неловко!

-Бъч...

-Съжалявам, че се държах така покровителствено - каза той и покритото му със синини лице потръпна. - Не е, защото смятам, че не можеш да се грижиш за себе си. Уплашен съм до смърт от себе си и не съм в състояние да понеса мисълта, че може да пострадаш.

Мариса не откъсваше поглед от него. Наистина беше ужасно. Опасността да се размекне, ако той продължи в същия смирено-извинителен дух, ставаше все по-голяма.

-Бъч...

-Моля те, остави ме да довърша. Изслушай ме и после ще се махна.

Той си пое дълбоко дъх и масивните му гърди издуха елегантното черно сако.

-Да стоиш далеч от мен, е единственият начин да бъдеш в безопасност. Но то не е, защото ти си слаба, а защото аз съм опасен. Знам, че нямаш нужда от ничие покровителство или защита.

Последва дълга пауза, в която Мариса го гледаше изпитателно.

-Докажи го, Бъч. Кажи ми какво се е случило с теб. Не е било автомобилна злополука, нали?

Бъч разтърка очи.

-Бях отвлечен от лесъри -обясни той и когато Мариса ахна, побърза да добави: - Не беше кой знае какво. Честна...

Мариса го прекъсна с вдигната ръка.

-Недей. Всичко или нищо. Не искам половинчати истини. Така унижаваш и двама ни.

Бъч изруга. И отново разтърка очи. После вдигна поглед към лицето й.

- 0'кей. Смятаме, че съм бил разпитван в продължение на дванайсетина часа.

Мариса сграбчи чаршафа под себе си толкова силно, че пръстите й изтръпнаха.

-Разпитван... как?

-Не си спомням почти нищо, но ако се съди по пораженията, бих казал, че е било стандартната процедура.

-Стандартната... процедура?

-Електрошокове, побой, забиване на разни работи под ноктите на пръстите.

Той млъкна, но Мариса беше сигурна, че списъкът не свършва дотук. В гърлото й се надигна жлъчка. -О... Господи!

-Не мисли за това. Всичко свърши. Край.

О, Скрайб Върджин, как можеше да го каже!

-Защо... - Мариса се прокашля и си помисли, че след като толкова много настоява да научи истината, ще трябва да му покаже, че е в състояние да я понесе. - Тогава защо беше поставен под карантина?

-Сложиха нещо в мен - обясни Бъч и като извади копринената си риза от панталона, й показа черния белег на корема си. - Ви ме откри захвърлен в гората и го извади, но сега съм... свързан с лесърите.

Мариса настръхна и той пусна ризата си.

-Да, Мариса, лесърите. Убийците, които се опитват да изтребят твоята раса. Така че, повярвай ми, нуждата да науча какво са ми сторили, не е някаква глупава прищявка или опит да открия „истинското си аз“. Вашите врагове са бърникали в тялото ми. Сложили са нещо вътре в мен.

-Ти... ти един от тях ли си?

-Не искам да бъда. Нито пък искам да нараня теб или когото и да било. Но точно там е проблемът. Има твърде много неща, които не знам.

-Бъч, нека ти помогна.

Той изруга.

-Ами ако...

-Няма „ако“ ! - отсече тя и си пое дълбоко дъх. - Не искам да те лъжа, наистина ме е страх. Но нямам намерение да ти обърна гръб и ти ще бъдеш глупак, ако ме принудиш да го направя.

Бъч поклати глава, в очите му проблеснаха възхищение и респект.

-Винаги ли си била толкова храбра?

-Не. Но явно, когато става дума за теб, наистина съм храбра. Е, ще ме допуснеш ли до себе си?

-Искам го. Чувствам, че трябва да го направя.

И все пак мина доста време, преди той най-сетне да прекоси стаята.

-Може ли да седна до теб?