Споделена любов

Когато Мариса кимна и му направи място, той приседна на леглото. Матракът хлътна под тежестта му, а тялото на Мариса се докосна до неговото. Бъч дълго се взира в нея, преди да посегне към ръката й. Господи, дланта му беше толкова голяма и толкова топла!

Той се наведе и докосна пръстите й с устни.

-Искам да легна до теб. Не за да правим секс. Нищо такова. Просто...

-Да.

Бъч се изправи и тя повдигна завивките, ала той поклати глава.

-Ще легна върху тях.

Свали си сакото и се изтегна до нея. Придърпа я към себе си. Целуна я по косата.

-Изглеждаш уморена - прошепна той на светлината на свещта.

-Наистина съм уморена.

-Спи тогава и ми позволи да бдя над теб.

Тя се притисна още по-плътно до едрото му тяло и въздъхна. Толкова беше приятно да положи глава на гърдите му, да усети топлината му и да вдъхне мириса му. Той я замилва нежно по гърба и тя дори не разбра как се унесе в сън, докато някакво движение не я събуди.

-Бъч?

-Трябва да поговоря с Вишъс - каза той и целуна опакото на ръката й. - Ти си почивай. Не ми харесва колко си бледа.

Тя се усмихна леко.

-Никакво покровителство.

Едва забележима усмивка повдигна ъгълчето на устните му.

-Това беше само предложение. Какво ще кажеш да се видим преди Първото хранене? Ще те чакам в библиотеката на долния етаж.

Мариса кимна и той се наведе и я погали по бузата. После погледът му попадна върху устните й и мирисът, който се излъчваше от тялото му, изведнъж се засили.

Очите им се срещнаха.

За по-малко от секунда във вените на Мариса пламна изпепеляващо желание, нужда, която я раздираше отвътре. Сякаш надарени със собствена воля, очите й се откъснаха от лицето му и се плъзнаха по шията му. Вампирските й зъби затуптяха и всичко около нея започна да избледнява под повика на инстинкта. Копнееше да забие зъби във вената. Жадуваше да се нахрани от него. А той да я обладае, докато тя пие. Жажда за кръв.

О, Господи. Ето защо беше толкова уморена. Онази вечер така и не беше пила от Ривендж, после бяха дошли притесненията около болестта на Бъч и начина, по който си бе тръгнал. И разбира се, случилото се с Хавърс.

Не че в този миг причините имаха някакво значение. Единственото, което Мариса усещаше, беше глад.

Устните й се разтвориха и тя се приведе напред...

Само че какво щеше да стане, ако пиеше от него?

Е, това беше лесно - щеше да го пресуши, опитвайки се да утоли глада си, защото човешката кръв беше твърде слаба. Щеше да го убие.

Но, Боже мой, вкусът му щеше да е прекрасен.

Тя заглуши гласа на жаждата за кръв и с усилие на волята пъхна ръце под завивките.

-Ще се видим довечера.

Бъч се изправи с помътнели очи и сложи ръце пред тялото си, сякаш за да скрие ерекцията си. Което, разбира се, само усили желанието й да се притисне до него.

-Грижи се за себе си, Мариса - каза той с пропит от тъга глас.

Беше вече до вратата, когато нейният глас го спря.

-Бъч?

-Да?

-Не мисля, че си слаб.

Той се намръщи, чудейки се откъде пък се беше взело това.

-Нито пък аз. Спи спокойно, красавице. Ще се видим скоро.

Останала сама, Мариса зачака гладът й да стихне и той наистина отмина. Което й вдъхна надежда. С всичко, което се случваше в момента, би се радвала да отложи храненето още малко. Подобна близост с Ривендж й се струваше някак нередна.

ВАН ПОДКАРА КЪМ ЦЕНТЪРА НА ГРАДА, ДОКАТО НАД КОЛДУЕЛ падаше нощ. Напусна шосето и пое по разнебитения, осеян с дупки път, който минаваше под големия мост. Паркира до един стълб, върху който с оранжева боя беше написано Р-8, слезе от пикапа и се огледа.

Над главата му трафикът бучеше неспирно, тежки камиони минаваха с гръм и трясък, от време на време изсвирваше клаксон. Тук долу реката вдигаше почти толкова шум, колкото и колите горе. Това беше първият ден за тази година, в който се усещаше наближаването на пролетта, и Хъдсън течеше забързано, придошла от топящите се снегове. Тъмносивите й води приличаха на разтопен асфалт. И миришеха на пръст.

Застанал нащрек, Ван се огледа на всички страни. Да слезе под моста, и то сам, определено не беше добра идея. Особено сега, когато последните лъчи на слънцето бързо гаснеха.

По дяволите, изобщо не трябваше да идва. Той се обърна към пикапа.

В този миг Хавиер излезе от сенките.

-Радвам се, че дойде, синко.

Ван положи усилие да преглътне изненадата си. Мамка му, този тип беше като привидение.

-Не можехме ли да го направим по телефона? - Гласът му прозвуча нерешително и той се ядоса на себе си. - Имам сума ти неща за вършене - добави той.

-Искам да ми помогнеш за нещо.

-Казах ти, че не проявявам интерес. Хавиер се подсмихна.

-Да, така беше.

Разнесе се хрущене на автомобилни гуми върху чакъл и Ван погледна наляво. Един златист, невзрачен миниван тъкмо спираше до него.

Без да изпуска Хавиер от поглед, Ван пъхна ръка в джоба си и постави пръст върху спуска на деветмилиметровия си пистолет. Ако смятаха да му видят сметката, нямаше да се даде без бой.

-На задната седалка има нещо за теб, синко. Хайде, иди виж. Настъпи пауза.

-Да не те е страх?