Споделена любов

-Аха.

На Ви изобщо не му харесваше погледът, с който Бъч гледаше кинжала в ръцете си.

-Какво ще кажеш да ми го върнеш, приятел?

Бъч му подаде кинжала и Ви го прибра в капията на гърдите си, като преди това избърса черната стомана в кожения си панталон. Бъч обви ръце около тялото си.

-Не искам да съм близо до Мариса, докато съм в това състояние.

-Няма проблем. Аз ще се погрижа за всичко.

-Ви?

-Какво?

-По-скоро бих умрял, отколкото да те нараня.

Ви го погледна. Лицето на Бъч беше мрачно, лешниковите му очи - болезнено сериозни. Думите му не бяха израз на преминала през главата му мисъл, а тържествен обет. Бъч 0'Нийл бе готов сам да се извади от играта, ако нещата загрубееха. И определено щеше да го направи.

Ви отново смукна от цигарата, мъчейки се да не се привърже още повече към човека до себе си.

-Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.О, Господи, дано никога не се стига дотам.

МАРИСА ЗА ПОРЕДЕН ПЪТ ОБИКОЛИ БИБЛИОТЕКАТА И ОТНОВО се озова до прозорците, които гледаха към терасата и езерото навън.

„Отминалият ден трябва да е бил топъл“, помисли си тя. Снегът се беше разтопил на няколко места, разкривайки черните плочки на терасата и кафявата пръст на моравата...

О, Господи, на кого му пукаше за проклетия пейзаж!

Бъч си беше тръгнал след Първото хранене с обяснението, че има някаква бърза работа. В това нямаше проблем. Наистина. Но беше преди два часа.

Някой влезе в стаята и тя се обърна рязко.

-Бъч... о, ти ли си...

В пищната позлатена рамка на вратата стоеше Вишъс. О, Скрайб Върджин... лицето му приличаше на безизразна маска, каквато се слага, когато трябва да се съобщи лоша новина.

-Кажи ми, че не е мъртъв - рече Мариса. - Спаси живота ми, кажи, че не е мъртъв.

-Не е мъртъв.

Краката й омекнаха и трябваше да се улови за една от полиците с книги, които опасваха цялата стена.

-Но няма да дойде, нали?

-Не.

Докато се взираха един в друг, Мариса разсеяно забеляза фината бяла риза, която Вишъс носеше под кожените си дрехи - беше на британската къща „Търнбул енд Есър“, същия модел като на Бъч.

Мариса обви ръка около кръста си. Дори от другия край на стаята Вишъс я плашеше. Изглеждаше толкова опасен... и то не заради татуировките на слепоочието, черната брадичка или страховитото тяло. От цялото му същество се излъчваше студенина, изглеждаше така, сякаш бе способен на всичко.

-Къде е?

-Добре е.

-Тогава защо не е тук?

-Беше само една бърза битка.

Една... бърза... битка. Коленете на Мариса се огънаха, когато я връхлетя споменът за дните, прекарани до леглото на Бъч. Отново го видя в болничната стая, пребит и агонизиращ. Заразен с нещо зло.

-Искам да го видя.

-Не е тук.

-При брат ми ли е?

-Не.

-И ти няма да ми кажеш къде е, нали?

-Много скоро ще ти се обади.

-С лесърите ли се бихте?

Вишъс продължи да се взира безмълвно в нея и Мариса усети как сърцето й заби учестено. Не можеше да понесе мисълта, че Бъч ще продължи да участва в тази война. Тя вече му бе причинила толкова много страдание!

-По дяволите, кажи ми дали сте се били с лесърите, арогантно копеле такова.

Последва мълчание, което недвусмислено отговаряше на въпроса й и даваше да се разбере, че Вишъс не го е грижа дали ще я вбеси.

Мариса повдигна края на роклята си и отиде до него. От толкова близо трябваше да протегне шия, за да го погледне в лицето. Господи, тези очи, тези диамантенобели ириси, обрамчени с тъмносин ореол. Студени. Толкова студени.

Тя се опита да овладее треперенето си, но той го усети по потръпването на раменете й.

-Боиш ли се от мен, Мариса? - попита. - Какво точно си мислиш, че ще ти сторя?

-Не искам Бъч да се бие - заяви тя, сякаш не го бе чула. Една от черните вежди на Вишъс се повдигна.

-Не зависи от теб.

-Прекалено е опасно за него.

-След видяното тази нощ не съм много сигурен в това.

Суровата му усмивка я накара да направи крачка назад, но гневът я възпря от по-нататъшно отстъпление.

-Забрави ли в какво състояние беше в болницата? Сам видя какво му бяха сторили миналия път. Мислех, че те е грижа за него.

-Ако се окаже, че може да ни бъде полезен, и ако той е съгласен, ще го използваме.

-Точно в този момент ненавиждам Братството! - произнесе тя на един дъх. - Както и теб.

Понечи да го заобиколи, но Вишъс я улови за лакътя и я придърпа към себе си - властно, но без да й причинява болка. Очите му обходиха лицето, шията, тялото й.

И тогава тя почувства пожара, който бушуваше в него. Вулканичната стихия. Огнения ад, заключен зад решетките на ледения му самоконтрол.

-Пусни ме - прошепна и сърцето й заби учестено.

-Не съм изненадан.

Отговорът му беше тих, но прозвуча като потракването на нож, оставен върху маса.

-От к-к-какво?

-Ти си достойна жена. С основание не ме харесваш. Искрящите му очи се спряха върху лицето й. -Знаеш ли, ти наистина си най-прекрасната дъщеря на нашата раса.

-Не... не съм...

-О, да, и още как.

Гласът на Вишъс ставаше все по-нисък и по-тих, докато накрая Мариса не беше сигурна дали наистина го чува, или всичко бе плод на въображението й.

-Направи мъдър избор с Бъч. Той ще се грижи за теб, ако му позволиш. Ще му позволиш ли, Мариса? Ще го оставиш ли... да се грижи за теб?