Читаем Споделена любов полностью

-Недей да се главозамайваш. И ме чуй добре. Искам да се държиш близо до мен. Никъде няма да ходиш сам, ясно?

-Да. Абсолютно.

Ван спусна крака от леглото. Нямаше търпение да се втурне да бяга, за да разбере какво е усещането.

Докато той се изправяше, по лицето на Хавиер пробяга странно изражение. Раздразнение?

-Какво не е наред? - попита Ван.

-Твоето въвеждане беше толкова... обикновено.

Обикновено? Да ти изтръгнат сърцето и да напълнят вените ти с нещо, което прилича на катран, изобщо не му се струваше „обикновено“. А и на Ван никак не му беше приятно да му развалят удоволствието по този начин. За него светът отново беше нов и вълнуващ. Чувстваше се като прероден.

-Съжалявам, че те разочаровах - измърмори той.

-Не съм разочарован от теб. Засега - отвърна Хавиер и погледна часовника си. - Облечи се. Тръгваме след пет минути.

Ван отиде в банята и застана над тоалетната чиния, но изведнъж осъзна, че не му се ходи. И че не е нито гладен, нито жаден.

Хм, това беше доста странно. Някак неестествено му се струваше да не изпълнява обичайната си сутрешна програма.

Приведе се напред и се погледна в огледалото над умивалника. Чертите му си бяха съвсем същите, но очите му бяха различни.

Тласкан от внезапно разляло се по вените му безпокойство, той потри лицето си с длан, сякаш за да се увери, че все още е от плът и кръв. Когато почувства костите на черепа си под тънката кожа, неволно се сети за Ричард.

Който си беше у дома, при жена си и двете си деца. В безопасност.

Връзката на Ван със семейството му беше прекъсната. Завинаги. Но животът на брат му си струваше цената. Той все пак беше баща.

Пък и самият Ван беше получил толкова много в замяна на саможертвата си. Онова, особеното у него, отново беше в играта.

-Готов ли си да тръгваме? - повика го Хавиер от коридора. Ван преглътна мъчително. В каквото и да се беше забъркал, то определено не беше обикновено престъпление, беше много по-страшно и загадъчно. Сега той беше инструмент на злото. Защо тогава не бе разтревожен?

Вместо това се наслаждаваше на силата си и нямаше търпение да я използва.

-Да, готов съм.

Усмихна се на отражението си. Имаше чувството, че съдбата му беше предопределила нещо много специално и то се беше сбъднало. И че се намира точно там, където трябва да бъде.


НА СЛЕДВАЩАТА ВЕЧЕР МАРИСА ТЪКМО ИЗЛИЗАШЕ ИЗПОД душа, когато чу металните щори да се вдигат за през нощта. Господи, толкова беше уморена. Денят се беше оказал ужасно напрегнат.

Но пък всички неща, които трябваше да свърши, й бяха помогнали да не се побърка от тревога по Бъч. Или поне да не мисли непрекъснато за него.

Това, че отново беше пострадал от ръката на лесър, не беше единственото, което я тревожеше. Чудеше се къде ли се намира и дали някой го наглежда. Очевидно не беше брат й. Но дали Бъч си имаше някой друг?

Ами ако беше прекарал целия ден с друга жена, която се бе грижила за него и го бе лекувала?

Вярно, предишната вечер се бяха чули по телефона и той й беше казал точно каквото тя искаше да чуе. Уверил я беше, че е добре. Не беше скрил, че се е бил с лесър. Съвсем честно й беше обяснил защо не иска да се среща с нея, докато не е сигурен, че състоянието му е стабилно. И освен това се бяха разбрали да се видят за Първото хранене днес.

Не го винеше, че се бе държал някак сковано - отдаваше го на тревогата му. Едва след като затвори, Мариса си даде сметка за всичко, което бе пропуснала да го попита.

Отвратена от собствената си несигурност, тя отиде до шахтата за мръсни дрехи и пусна мократа кърпа. Когато се изправи, изведнъж й се зави свят, тя се олюля и трябваше да приклекне, за да не се строполи в несвяст.

„О, нека нуждата да се нахраня да отмине. Моля те!“

Задиша дълбоко и когато главата й се проясни, бавно се изправи. Отиде до умивалника и докато плискаше лицето си със студена вода, си даде сметка, че иде трябва да се види с Ривендж. Но не и тази вечер. Тази вечер имаше нужда да бъде с Бъч. Трябваше да го види и с очите си да се увери, че е добре. Освен това трябваше да поговори с него. Важен беше той, не нейното тяло.

Когато се посъвзе, облече синъо-зелената си рокля на „Ив Сен-Лоран“. Господи, как я ненавиждаше вече! Свързваше я с толкова неприятни спомени, сякаш сцената, разиграла се между нея и Хавърс, се беше пропила във фината материя като отвратителна миризма.

Почукването, което очакваше, се разнесе точно в шест часа. На прага стоеше Фриц и й се покланяше с усмивка.

-Добър вечер, господарке.

-Добър вечер. У теб ли са документите?

-Както поискахте.

Тя пое папката, която икономът й подаде, отиде до бюрото и прелисти книжата вътре. Подписа се на няколко места, после затвори папката и сложи ръка отгоре й.

-Приключихме бързо.

-Адвокатите ни са наистина добри, нали?

Перейти на страницу:

Похожие книги