Споделена любов

Бъч се загледа в колекцията си от вратовръзки и едва не му се зави свят при вида на изобилието от цветове и модели. Докато стоеше пред тях, колебаейки се коя да избере, неочаквано се замисли за семейството си в Южен Бостън.

Да, те бяха нормални, никога не се променяха, бяха непреклонни. Със семейство 0'Нийл се беше случило едно съдбоносно събитие - когато беше на петнайсет години, сестра му Джейн беше изнасилена и убита. Трагедията беше запратила шахматната дъска на живота им високо във въздуха, но когато изпопадаха, фигурите се върнаха на старите си места. И Бъч си остана чужд и нежелан за останалите.

За да прекъсне този поток от мисли, Бъч откачи една кървавочервена вратовръзка „Ферагамо“.

-Е, какъв е планът за тази вечер, вампире?

-Никакъв - днес няма да патрулирам.

-Чудесно.

-Не, ужасно. Знаеш, че не обичам да се излежавам.

-Прекалено си напрегнат.

-Ха.

Бъч хвърли поглед през рамо.

-Трябва ли да ти напомня какво се случи този следобед? Ви се загледа в чашата си.

-Какво толкова!

-Събуди се с такива крясъци, че се уплаших да не са те простреляли. Какво, по дяволите, сънуваше?

-Нищо.

-Не ми хвърляй прах в очите, адски е дразнещо.

Ви разклати чашата с водката. После отпи.

-Просто сън.

-Как ли пък не! Живеем заедно от девет месеца. В редките случаи, когато спиш, не издаваш никакъв звук.

-Все едно.

Бъч пусна кърпата на пода, нахлузи чифт черни боксерки и извади колосана риза от дрешника.

-Трябва да кажеш на Рот какво става.

-Хайде да не подхващаме тая тема, а?

Бъч облече ризата, закопча я, после свали панталона от закачалката.

-Казвам само, че...

-Престани, ченге.

-Господи, хич не си по приказките, а? Виж какво, ако имаш нужда да си поговориш с някого, аз съм насреща.

-Малко вероятно. Но оценявам предложението ти. - Ви се прокашля. - Между другото, миналата нощ взех назаем една от ризите ти.

-Няма проблем. Знаеш, че побеснявам, когато почнеш да ми задигаш чорапите.

-Не исках да се срещам с момичето ти в бойни дрехи. А само такива имам.

-Тя спомена, че сте разговаряли. Мисля, че малко я плашиш.

Ви измърмори нещо, което прозвуча като „Би трябвало“ и Бъч го погледна.

-Какво каза?

-Нищо.

Ви скочи от леглото и се отправи към вратата.

-Слушай, мисля да прекарам тази вечер в апартамента си. Направо ще откача, ако трябва да се мотая тук, докато всички останали са навън по работа. Знаеш къде да ме намериш, ако ти потрябвам.

-Ви - повика го Бъч и Вишъс спря. - Благодаря ти.

-За какво?

Бъч вдигна порязаната си ръка.

-Знаеш за какво.

Ви сви рамене.

-Реших, че за теб така ще е по-безопасно, докато си с нея.

Джон вървеше през подземния тунел и ехото от стъпките му го караше да се чувства ужасно сам. Всъщност сам с гнева си Гневът се бе превърнал в негов постоянен спътник, толкова неделима част от него, колкото и собствената му кожа. И също като нея, гневът му го обгръщаше целия. Нямаше търпение часовете да започнат, за да освободи част от яростта си. Тялото му тръпнеше неспокойно, беше превъзбуден и не го свърташе на едно място. Отново си припомни за първия път, когато беше минал оттук с Тор. Тогава беше ужасно притеснен и присъствието на Тор му бе подействало успокояващо.

„Честит юбилей“, горчиво си помисли той и изруга наум.

Беше се случило точно преди три месеца. В онази нощ убийствата на Уелси и Сарел и изчезването на Тор бяха запратени в лицето му като зловещи карти Таро. Бум. Бум. Бум.

После настъпи същински ад. През първите две седмици след трагедията Джон беше сигурен, че Тор ще се върне. Чакаше, надяваше се, молеше се... и нищо. Никакви вести, никакво телефонно обаждане, нищо.

Тор беше мъртъв. Нямаше друго обяснение.

Когато достигна стъпалата, водещи нагоре към главната сграда, Джон почувства, че му е непосилно да мине през тайната врата към фоайето. Не му се ядеше. Нямаше желание да вижда никого. Не искаше да сяда на масата с другите. Но Зейдист нямаше да го остави на мира. През последните два-три дни той буквално го завличаше насила в имението, за да се нахрани. Което освен унизително, беше адски дразнещо и за двамата.

Джон се насили да изкачи стъпалата и да влезе в къщата. Вече не се наслаждаваше на изобилието от цветове във фоайето, то само дразнеше сетивата му и Джон се запъти към трапезарията, приковал поглед в пода. Когато мина под пищния свод, видя, че масата е наредена, но все още никой ме беше слязъл. До носа му достигна ароматът на печено агнешко - любимото ядене на Рот.

Звучното куркане, което се разнесе от празния му стомах, изобщо не можеше да го заблуди. Напоследък, колкото и да беше гладен, хапнеше ли нещо, дори да беше специално приготвено за него, стомахът му се свиваше от болка. А уж се очакваше да яде повече заради преобразяването! Как ли пък не!

Внезапно до ушите му достигна шум от леки стъпки и той обърна глава. Някой тичаше по балкона на втория етаж.

После се разнесе смях. Прелестен женски смях.

Джон надникна изпод свода и погледна към внушителното стълбище.