Споделена любов

На площадката на втория етаж се появи Бела, задъхана и усмихната, стиснала края на черна сатенена роба. Когато стигна до най-горното стъпало, тя спря и погледна през рамо, а гъстата й черна коса се люшна като завеса.

Малко по-късно се разнесоха тежки стъпки, макар и още далечни. Скоро грохотът им се усили, сякаш камъни се сипеха по пода. Бела очевидно очакваше точно тях, защото се разсмя, повдигна по-високо полите на робата си и се затича надолу, а босите й крака едва докосваха стъпалата. Стигна във фоайето и се обърна в същия миг, в който Зейдист се появи в коридора на втория етаж.

Той я забеляза и се насочи право към балкона - улови се за парапета и се оттласна, политайки във въздуха с изпънато тяло и разперени ръце, сякаш изпълняваше скок във вода... само че под него вместо вода имаше каменен под.

Джон извика, но от нямото му гърло излезе само въздух, който рязко секна, когато Зейдист се дематериализира по средата на скока. Прие физическата си форма на около десетина метра от Бела, която наблюдаваше представлението, сияеща от щастие.

Сърцето на Джон биеше учестено, при това не само от шока.

Бела се усмихна на своя партньор, все още запъхтяна, стиснала робата си с две ръце, а в погледа й се четеше покана. Покана, на която Зейдист начаса се отзова. С всяка стъпка, която правеше към нея, той сякаш ставаше още по-едър. Мирисът на обвързването му изпълни фоайето заедно с гърленото му ръмжене. В този миг той беше истински звяр... един много сексуален звяр.

-Изглежда ти харесва да те преследват, нала - каза той. Дрезгавият му глас беше почти неузнаваем.

С още по-широка усмивка, Бела заотстъпва към стената.

-Може би.

-Тогава защо не бягаш?

Дори Джон долови еротичната заплаха, която прозвуча в думите на Зейдист.

Бела отново се впусна да бяга. Тя изтича покрай него и се насочи към билярдната. Подобно на хищник, дебнещ плячката си, Зейдист се обърна, без да откъсва поглед от развяната коса и изящното й тяло. Устните му се разтвориха, разкривайки вампирските му зъби, които бързо се издължаваха. Но не само те откликнаха на зова на неговата шелан. В кожените му панталони напираше огромна ерекция.

Зи хвърли бърз поглед към Джон и отново се зае с преследването. Изчезна в билярдната, а ръмженето му се засили. Откъм отворената врата се чу как някой изписка от удоволствие, последва трополене, женско ахване и после... нищо.

Беше я уловил.

Изведнъж Джон си даде сметка, че е залитнал, и трябваше да се подпре на стената, за да не падне. Мислите му последваха двамата в билярдната, тялото му сякаш омекна и го побиха тръпки. Сякаш нещо се пробуждаше в него.

Миг по-късно Зейдист се показа на прага, понесъл Бела на ръце. Тя се бе отпуснала в силните му обятия, а дългата й коса се беше разпиляла но рамото му. Докато Зейдист гледаше къде стъпва, Бела не откъсваше очи от лицето му, ръката й го милваше по гърдите, устните й бяха извити в усмивка, предназначена само за него.

На шията й имаше следа от ухапване, която определено не беше там по-рано. Задоволството, с което тя съзерцаваше глада, изписан по лицето на нейния хелрен, беше завладяващо. Джон инстинктивно разбра, че когато се приберат в стаята си, Зейдист щеше не само да прави секс с нея, но и да се нахрани. Воинът щеше да бъде и на гърлото й, и между краката й. Най-вероятно - едновременно.

Господи, как само жадуваше Джон за такава връзка!

Ами миналото му? Дори ако преживееше преобразяването си, как би могъл да бъде толкова спокоен и уверен с една жена? На истинските мъже не им се беше налагало да понесат онова, което той бе изтърпял, никога не им бяха опирали нож в гърлото, за да ги принудят към срамно подчинение.

По дяволите, ето този воин, например. Толкова силен и могъщ. По такива като Зейдист си падаха жените, а не по слабаци като него. Място за съмнение нямаше - колкото и едро да станеше тялото му след преобразяването, Джон щеше да си остане слабак, завинаги белязан от онова, което му бяха причинили.

Той се обърна, пристъпи в трапезарията и се настани на масата, сам насред изобилието от порцелан, сребро, кристал и свещи.

Да си сам, е добре, реши той.

Да си сам, е безопасно.

ДОКАТО ФРИЦ СЕ КАЧВАШЕ НА ГОРНИЯ ЕТАЖ, ЗА ДА ДОВЕДЕ Мариса, Бъч чакаше в библиотеката и си мислеше колко свестен тип е догенът. Когато го помоли да му направи една услуга, старият иконом с радост се беше погрижил. Въпреки необичайния характер на молбата.

В стаята нахлу дъх на океан и тялото на Бъч реагира мигновено и твърде забележимо. Той се обърна, като много внимаваше да държи сакото си където трябва.

Боже, толкова беше красива в синьо-зелената си рокля!

-Здравей, скъпа.

-Здравей, Бъч - тихо отвърна Мариса и поглади косата си с несигурна ръка. - Изглеждаш... добре.

-Да, добре съм.

Благодарение на целебната длан на Ви. Последва дълго мълчание, после Бъч каза:

-Може ли да те поздравя, както подобава?

Мариса кимна и той пристъпи към нея. Наведе се и я целуна, уловил леденостудената й ръка в своята. Нервна ли беше? Или болна?

Бъч се намръщи.

-Мариса, искаш ли да поседнем за малко, преди да отидем на вечеря?

-Да, моля.