Споделена любов

Миг по-късно Рот се приближи до олтара, взе черепа и го вдигна над главата си, така че всички братя да го видят.

— Това е първият от нас. Нека възхвалим воина, който даде живот на Братството.

Мощен боен вик се откъсна от гърлата на братята и отекна в пещерата, а Рот се обърна към Бъч.

— Пий и стани един от нас.

Бъч се подчини с жар — грабна черепа от ръцете му, отметна глава назад и изля кръвта в гърлото си. Докато той пиеше, братята отново подеха напев, гласовете им, все по-силни и по-силни, изпълниха пещерата. Бъч вкуси всеки един от тях. Суровата величава мощ на Рот. Безмерната сила на Рейдж. Изгарящата вярност на Фюри. Студената свирепост на Зейдист. Забележителният интелект на Вишъс.

После Рот взе черепа от ръцете му и го бутна към стената, а устните му се извиха в мрачна усмивка.

— По-добре се улови за дръжките.

Бъч го стори в същия миг, в който вълна от смазваща енергия се разби в тялото му. Той прехапа устни, за да не изреве, и като през мъгла чу как братята изръмжаха одобрително. Онова, което бушуваше в жилите му, бързо се засилваше и цялото му тяло се тресеше неудържимо, като че ли беше изсмъркал наведнъж цяло кило кокаин. Изведнъж нещо в него сякаш даде накъсо — невроните в мозъка му започнаха да предават импулси във всички посоки, кръвоносните му съдове се разшириха и се изпълниха с кръв до пръсване, сърцето му заби лудешки, тялото му се напрегна до краен предел. Светът се завъртя около него и Бъч…

Свести се върху олтара, гол и свит на кълбо. Гърдите му горяха и когато вдигна ръка, усети нещо зърнесто. Сол?

Когато примига няколко пъти и се огледа наоколо, видя, че се намира пред стена от черен мрамор, върху която бяха издълбани имена на Древния език. Господи, трябва да бяха стотици! Поразен от гледката, Бъч се надигна и с усилие се изправи на крака. Олюля се, но успя да запази равновесие, преди да е докоснал онова, което от само себе си знаеше, че е свещено.

Докато съзерцаваше имената пред себе си, Бъч почувства, че са дело на една ръка — всеки символ беше направен с едно и също грижливо и любящо старание.

Вишъс. Беше ги издялал Вишъс. Бъч не знаеше откъде е сигурен… не, всъщност знаеше. Сега в главата му отекваше нещо като ехо от живота на неговите… братя? Да, всички тези вампири, чиито имена виждаше пред себе си, бяха негови братя и сега той познаваше всеки от тях.

Широко отворени, очите на Бъч се плъзгаха по редиците с имена, докато не стигнаха до края им. До последното име. Неговото?

Зад гърба му се разнесе ръкопляскане и той погледна през рамо. Братята отново бяха облекли робите си, ала качулките им бяха свалени. Те до един сияеха, дори лицето на Зейдист грееше.

— Да, това е твоето име — каза Рот. — От днес ти си воинът от Братството на черния кинжал Дистройър, потомък на Рот, син на Рот.

— Но за нас винаги ще си останеш Бъч — обади се Рейдж.

— Коравото копеле. Разтропаното копеле. Нахалното копеле. Според случая.

— Май трябваше да го кръстим Копеле — подхвърли Зейдист.

— Имаш право.

Те се разсмяха, а Вишъс подаде на Бъч робата му.

— Заповядай — каза той, без да среща погледа му.

Бъч пое дрехата. Не искаше Ви да се отдалечи, затова го повика, тихо, но настойчиво:

— Ви?

Веждите на Вишъс се повдигнаха, но диамантените му очи си останаха извърнати.

— Вишъс? Хайде де, човече. Рано или късно ще трябва да ме погледнеш. Ви…

Гърдите на Вишъс се повдигнаха и той бавно обърна поглед към Бъч. Последва един напрегнат миг, после Ви протегна ръка и оправи разпятието на Бъч, така че то отново почиваше върху гърдите му.

— Справи се добре, ченге. Поздравления.

— Благодаря, че ме предложи… трейнър — отвърна Бъч и когато видя пламъка, проблеснал за миг в очите на Ви, добави: — Да, проверих какво означава. „Многообичан приятел“ ти подхожда съвършено.

Ви се изчерви. Прокашля се.

— Много добре, ченге… много добре — промърмори той и се отдалечи.

Бъч облече робата си и погледът му падна върху гърдите му. Кръглият белег от лявата страна беше запечатан завинаги върху кожата му, също като белезите на останалите от Братството. Символ на това, че отсега нататък бяха свързани завинаги.

Прокара пръсти по вече зарасналата рана и върху лъскавия под се посипаха зрънца сол. След това погледна към стената и се доближи. Приклекна и докосна въздуха над името си. Неговото ново име.

„Това е истинското ми рождение — помисли си той. — Дистройър, потомък на Рот, син на Рот.“

Очите му се замъглиха и той запримигва, но се оказа безсилен срещу сълзите, които се стекоха по бузите му. Побърза да ги изтрие с ръкав и в този миг усети ръце върху раменете си. Братята… неговите братя го бяха наобиколили и той буквално усещаше присъствието им.

Плът от плътта му. Така, както той бе плът от плътта им.

Рот се прокашля и въпреки това, когато проговори, гласът му беше необичайно дрезгав:

— Ти си първият, когото въвеждаме в Братството от седемдесет и пет години насам. Ти… ти си достоен за кръвта, която споделяме, Бъч.

Бъч наведе глава и се разрида открито, но не от щастие, както сигурно предположиха другите.

Плачеше заради празнотата, която усещаше.