Споделена любов

Без да го пуска от обятията си, Мариса погледна към бюрото си. Там, между всички листове, папки и химикалки, имаше мъничка бяла статуетка. Изящно изработената фигурка изобразяваше седнала по турски жена с кинжал в едната ръка и сова върху китката на другата.

Бет беше поръчала да ги изработят. Една за Мери. Една за Бела. Една за Мариса. И една за нея самата. Значението на кинжала се разбираше от само себе си, а бялата сова символизираше Скрайб Върджин и техните молитви към нея да съхрани мъжете им.

Братството беше едно цяло, могъща сила за добро в техния свят. Точно такива бяха и техните жени. Едно цяло. Могъща сила за добро в техния свят.

Свързани така здраво, както и техните воини.

Бъч вдигна глава и я погледна с обожание. Сега, когато церемонията беше отминала, а името й бе вдълбано върху гърба му, тя имаше власт над тялото му както по силата на закона, така и по силата на инстинкта, контрол, който той й бе отстъпил безрезервно и с огромна обич. Бъч й принадлежеше телом и духом и глимерата се беше оказала права — истинското обвързване бе нещо прекрасно.

Единственото, за което тези глупаци бяха прави.

— Мариса, искам да те запозная с един човек, става ли?

— Разбира се. Сега ли?

— Не, утре вечер.

— Добре. С кого…

Бъч я целуна.

— Ще видиш.

Загледана в лешниковите му очи, Мариса отметна гъстата тъмна коса от челото му и прокара пръсти по веждите му. Проследи неравната извивка на многократно чупения му нос. Лекичко докосна нащърбения му зъб.

— Малко съм поочукан, а? — подхвърли Бъч. — Но знаеш ли, с някоя и друга пластична операция и една-две коронки, мога да изглеждам не по-зле от Рейдж.

Мариса хвърли поглед към статуетката на бюрото и се замисли за живота си. И за живота на Бъч.

После поклати глава и се наведе напред, за да го целуне.

— Не бих променила нищо в теб. Нищичко.

Епилог

Джойс О’Нийл Рафърти влезе в старческия дом забързана и в отвратително настроение. Малкият Шон беше повръщал цяла нощ, а после им се беше наложило да чакат три часа, преди педиатърът да ги вмести в натоварения си график. На всичкото отгоре Майк се беше обадил, за да й каже, че ще трябва да работи до късно и няма да може да мине през супермаркета на път за вкъщи, а у тях нямаше абсолютно нищо за ядене.

Джойс намести Шон по-удобно и забърза през коридорите, проправяйки си път между колички за разнасяне на храна и инвалидни столове. Поне Шон най-сетне беше заспал, а и от часове не беше повръщал. Да се оправя едновременно с майка си и с ревящо болно бебе, беше свръхсилите на Джойс, особено след ден като днешния.

Тя почука на вратата на майка си и влезе. Одел седеше в леглото и прелистваше „Рийдърс Дайджест“.

— Здравей, мамо, как си?

Джойс отиде до прозореца и седна на тапицираното с изкуствена кожа кресло. То изскърца под нея, също като Шон, който се събуди точно в този момент.

— Добре съм — отвърна Одел с мила усмивка. Празните й очи приличаха на две черни топчета.

Джойс погледна часовника си. Щеше да остане десет минути, а след това щеше да мине през супермаркета на път за вкъщи.

— Миналата нощ имах посещение.

И щеше да накупи храна поне за една седмица напред.

— Така ли, мамо? Кой беше?

— Брат ти.

— Теди е бил тук?

— Бъч.

Джойс се вцепени. После реши, че майка й халюцинира.

— Това е прекрасно, мамо.

— Дойде, когато наоколо вече нямаше никого. След като се беше стъмнило. Доведе и жена си. Толкова е красива. Бъч каза, че ще се венчаят в църква. Те вече са женени, но е било според традициите на нейната религия. Интересно… така и не разбрах каква е тя. Може би лутеранство?

Определено халюцинираше.

— Това е прекрасно, мамо.

— Сега изглежда точно като баща си.

— Така ли? Аз мислех, че Бъч е единственият, който не прилича на татко.

— Изглежда като своя баща. Не вашия.

Джойс се намръщи.

— Моля?

Майка й погледна през прозореца и по лицето й плъзна замечтано изражение.

— Разказвала ли съм ти за снежната буря през шейсет и девета?

— Мамо, говорехме за Бъч…

— Бяхме затрупани и трябваше да останем в болницата, сестри и лекари заедно. Никой не можеше нито да излезе, нито да влезе. Останах там цели два дена. Господи, как само се разсърди баща ти, задето трябваше да се грижи за децата без мен!

Изведнъж погледът на Одел се проясни и тя сякаш се подмлади.

— Имаше един хирург. О, той беше толкова… толкова различен от всички останали. Беше началник на хирургичното отделение. Беше много важен. Той беше… красив и различен. И доста плашещ. Очите му… още ги виждам насън.

Въодушевлението на Одел се стопи така неочаквано, както се беше появило.

— Аз бях лоша. Много лоша съпруга.

— Мамо — поклати глава Джойс. — За какво говориш?

По набръчканото лице на Одел се застичаха сълзи.

— Когато се прибрах вкъщи, веднага отидох да се изповядам. Молих се. Молих се толкова отчаяно. Но Бог ме наказа за греховете ми. Дори раждането беше ужасно. Едва не умрях, така силно кървях. Всичките ми други деца се родиха толкова лесно, но не и Бъч…

Джойс така стисна Шон, че той се размърда недоволно. Тя побърза да охлаби прегръдката си и опита да го успокои, като в същото време прошепна:

— Продължавай, мамо.