Споделена любов

Отправяйки безмълвна молитва към Скрайб Върджин, Мариса приглади косата си с ръка. Може би се лъжеше, но някак не можеше да си представи как Рот я отпраща от вратата си точно преди изгрев-слънце. След всичко, което бе изтърпяла от него, смяташе, че е заслужила поне един ден под неговия покрив. А той беше мъж на честта.

Добре, че Бъч не живееше заедно с Братството, поне доколкото тя знаеше. Миналото лято имаше жилище някъде другаде и Мариса предполагаше, че все още е така. Надяваше се да е така.

Тежката дървена врата насреща й се отвори и на прага застана икономът Фриц, очевидно много учуден да я види тук.

— Господарке — поклони се той почтително. — Очакват ли ви?

— Не, не ме очакват.

Всъщност появата й надали можеше да бъде по-неочаквана.

— Аз, ъъъ… — започна тя, но в този миг се разнесе женски глас.

— Фриц, кой е?

Докато стъпките приближаваха, Мариса сключи ръце пред себе си и наведе глава.

О, господи! Бет, кралицата. По-добре би било да поговори първо с Рот. Сега можеше само да предполага, че нищо няма да се получи.

Но нейно величество поне щеше да й позволи да използва телефона и да се обади на Ривендж, нали? Дали щеше да има време да му позвъни?

Дървената врата се отвори по-широко.

— Кой е… Мариса?

Без да вдига очи от пода, Мариса направи почтителен реверанс.

— Кралице.

— Фриц, ще ни извиниш ли? — помоли Бет, след което отново се обърна към Мариса. — Ще влезеш ли?

Мариса се поколеба за миг, преди да прекрачи прага. Долови топлината и ярките цветове вътре, но не посмя да вдигне глава и да се огледа.

— Как ни намери? — попита Бет.

— У мен… у мен все още тече кръвта на твоя хелрен. Дойдох… дойдох, за да го помоля за услуга. Бих искала да поговоря с Рот, ако нямаш нищо против?

Мариса едва не подскочи, когато усети да я хващат за ръката.

— Какво се е случило?

Тя вдигна очи към кралицата и остана изумена от искрената загриженост, изписана по лицето й. Да бъде посрещната така сърдечно, беше обезоръжаващо, особено пък от тази жена, която имаше всички основания да се поддаде на изкушението да я изрита от дома си.

— Мариса, кажи ми какво се е случило.

Откъде да започне?

— Аз… ъъъ… имам нужда от място, където да остана. Нямам къде да отида. Изхвърлиха ме на улицата. Аз…

— Почакай, не бързай толкова. Какво е станало?

Мариса си пое дълбоко дъх и й представи сбита версия на случилото се, като внимаваше да не споменава Бъч. Думите се изляха от нея като мръсна вода и оплискаха прекрасната мозайка на пода. Срамът от онова, което изричаше, изгаряше гърлото й.

— Оставаш при нас — заяви Бет, след като я изслуша.

— Само за тази нощ.

— Колкото поискаш — каза Бет и стисна ръката й.

Мариса затвори очи, мъчейки се да не се разплаче, когато до ушите й достигна звук от тежки стъпки, слизащи по стълби, покрити с мек килим.

Миг по-късно ниският глас на Рот изпълни просторното, високо цели три етажа фоайе:

— Какво, по дяволите, става тук?

— Мариса ще остане да живее при нас.

Докато правеше още един реверанс, Мариса се чувстваше толкова уязвима, сякаш беше гола, сякаш й бяха отнели и последното зрънце гордост. Ужасяващо беше да нямаш нищо и да разчиташ на милостта на другите.

— Мариса, погледни ме.

Добре познаваше суровия тон на Рот, който я беше карал да се свива като от удар в продължение на три столетия. Обзета от отчаяние, тя погледна към открехнатата врата, макар че вече наистина беше твърде късно.

Сякаш по волята на Рот, вратата шумно се затвори.

— Говори, Мариса.

— По-полека, Рот — скастри го Бет. — Достатъчно е преживяла тази нощ. Хавърс я е изхвърлил от къщата си.

— Какво? Защо?

Бет набързо му разказа и Мариса се почувства още по-унизена, чувайки историята си от устата на друг. Очите й се замъглиха и тя отчаяно опита да се овладее.

Усилията й се оказаха безуспешни миг по-късно, когато Рот каза:

— Господи, какъв идиот! Разбира се, че ще остане тук.

С разтреперани пръсти Мариса избърса сълзите, които се стичаха от очите й.

— Мариса? Погледни ме.

Тя вдигна глава. Господи, Рот си беше съвсем същият — лицето му беше прекалено сурово, за да е истински красиво, а тъмните очила му придаваха заплашителен вид. Някак между другото, Мариса забеляза, че косата му е много по-дълга отпреди и стига почти до кръста му.

— Радвам се, че дойде при нас.

Тя се прокашля.

— Ще съм ви задължена, ако ми позволите да остана тук за кратко.

— Къде са нещата ти?

— Вкъщи… в къщата на брат ми… ъъъ… на Хавърс. Когато се върнах от Съвета на принцепсите, заварих всичко, което притежавам, прибрано в кашони. Но може да си останат там, докато реша къде…

— Фриц! — повиши глас Рот и когато догенът се появи тичешком, нареди: — Отиди у Хавърс и донеси нещата й. Вземи лекотоварния автомобил и нека някой да дойде с теб да ти помогне.

Фриц се поклони и се отдалечи по-бързо, отколкото можеше да се очаква от един възрастен доген.

Мариса се опита да намери подходящите думи.

— Аз… аз…

— Ще ти покажа стаята ти — каза Бет. — Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш.