Споделена любов

Бъч изсумтя, сякаш се беше схванал и се опитваше да се намести по-удобно.

— Точно в този момент — отвратително.

Ви се заигра с курсора на мишката, карайки го да описва кръгове по десктопа.

— Знаеш ли… харесвате ми заедно. Според мен си пасвате.

— Ако не се брои, че аз съм човек от работническите среди, който може би е отчасти лесър, съм напълно съгласен.

— Не си на път да се превърнеш в…

— Тази вечер погълнах част от лесър в тялото си. Когато вдишах. Затова после миришех като тях. Не защото се бих с тях, а защото част от злото им отново е в мен.

Ви изруга. Искрено се надяваше да не е така.

— Ще открием истината, ченге. Няма да те оставя в неизвестност.

Малко по-късно затвориха и Ви отправи невиждащ поглед към монитора на лаптопа. Игра си с курсора на мишката, докато най-сетне му дотегна да си губи времето по този начин.

Докато се протягаше, установи, че курсорът се е спрял върху Кошчето. Кошче за отпадъци… отпадъци… преработване на отпадъци… преработка за повторна употреба.

Какво бе казал Бъч за онова вдишване? Ви изведнъж си спомни какво беше усетил, когато откъсна лесъра от Бъч — сякаш прекъсваше някаква връзка между тях.

Не го свърташе на едно място, така че си взе чашата и бутилката със „Сива гъска“ и отиде да седне на дивана. Отпи голяма глътка и погледът му попадна върху бутилката „Лагавулин“ на масичката до него.

Наведе се напред, свали капачката на уискито и го поднесе към устата си, а после си сипа от него във водката и загледа изпод натежали клепачи как двете течности се смесиха, разредени и все пак — още по-силни заедно.

След това отметна глава назад, пресуши чашата на един дъх и се отпусна на дивана.

Беше уморен… адски уморен… умо…

Сънят го повали като удар с парен чук, но не трая дълго. Съновидението, както бе започнал да го нарича, го събуди само след няколко минути с обичайната си жестокост и той отвори очи, крещейки. Гърдите го боляха така, сякаш някой бе наврял ретрактор14 между ребрата му. Сърцето му прескочи един удар, а после заби учестено, обля го пот.

Ви разкъса ризата си и погледна надолу.

Всичко си беше наред, никъде не се виждаше зейнала рана. Само дето усещането си остана — ужасното чувство, че е прострелян, почти осезаемият допир на ледените пръсти, които смъртта протягаше към него.

Дишайки учестено, реши, че е приключил със спането за днес.

Остави водката на масата и се отправи към бюрото, твърдо решен да си поприказва задушевно с лаптопа на лесъра.

Когато заседанието на Съвета приключи, Мариса беше като изцедена. В което нямаше нищо странно, тъй като скоро щеше да съмне. Бяха обсъждали надълго и нашироко искането за задължителна изолация, без никой да изрази каквото и да било неодобрение. Вместо това говориха единствено за заплахата от страна на лесърите. Беше очевидно, че когато настъпи моментът да гласуват, не само щяха да подкрепят искането, но ако Рот откажеше да го одобри, Съветът щеше да го сметне за доказателство, че кралят нехае за поданиците си.

Което противниците на Рот умираха да заявят на всеослушание. Част от аристокрацията още не беше забравила всички тези триста години, през които Рот отказваше да се възкачи на престола, и жадуваше да му потърси отговорност.

Изгаряща от желание да си тръгне, Мариса дълго стоя на прага на библиотеката, но Хавърс упорито говореше с останалите членове на Съвета и не идваше. Най-сетне тя излезе навън и се дематериализира у дома, твърдо решена да стои пред вратата на стаята му дори цял ден, ако се наложи, но да поговори с него.

Когато прекрачи прага на имението, тя не повика Каролин, както обикновено, а се качи право в стаята си. Отвори вратата и…

— О… господи!

Стаята й приличаше на гробница. Дрешникът беше отворен и съвършено празен, не беше останала дори една закачалка. Леглото й беше голо — нямаше нито възглавници, нито завивки, нито чаршафи. Картините бяха свалени от стените, а в един ъгъл бяха натрупани препълнени кашони, както и всички куфари „Луи Вюитон“, които Мариса притежаваше.

— Какво… — ахна тя, но не можа да довърши, когато отиде в банята и видя, че всички шкафчета са празни.

Залитайки, тя се върна в стаята си и завари Хавърс да стои до леглото.

— Какво означава всичко това?

— Искам да напуснеш тази къща.

Мариса примига насреща му.

— Но аз живея тук!

В отговор Хавърс отвори портфейла си, извади дебела пачка банкноти и ги разстели на бюрото.

— Вземи ги и си върви.

— Всичко това само заради Бъч? И как точно смяташ да го съчетаеш с искането за задължителна изолация, което представи пред Съвета? Попечителите трябва да са близо до…

— Искането не дойде от мен. А що се отнася до онзи човек… — Хавърс поклати глава. — Животът си е твой. Но да те видя заедно с гол мъж, който току-що бе правил секс…

Гласът на Хавърс пресекна. Той се изкашля и продължи:

— Върви си. Прави каквото искаш. Но аз няма да седя и да гледам как се погубваш.

— Хавърс, това е абсурдно…

— Не мога да те предпазя от самата теб.

— Хавърс, Бъч не е…