Споделена любов

— Не е ли малко рано да ми предлагате да ме посветите в тайните си? Ами ако се окаже, че не заслужавам доверие?

— Няма такава опасност.

— Вярата ти в мен е направо трогателна, но отговорът ми си остава „не“. Съжалявам.

Ван очакваше да му възразят. Но Хавиер просто кимна.

— Както искаш.

С тези думи той се обърна и се запъти към минивана си.

„Странно“, помисли си Ван, докато се качваше в пикапа. Тези момчета бяха дяволски странни.

Но поне плащаха навреме. И то — щедро.

В другия край на града Вишъс се материализира пред моравата на един добре поддържан блок. Рейдж го последва миг по-късно, приемайки в сенките до него формата си от плът и кръв.

„По дяволите“, помисли си Ви. Прииска му се да беше изпушил още една цигара, преди да дойдат. Имаше нужда от цигара. Имаше нужда от… нещо.

— Ви, братко, добре ли си?

— Да. Страхотно. Да се захващаме за работа.

След като я отключиха със силата на волята си, те отвориха входната врата и прекрачиха прага. Мястото миришеше на освежител за въздух, изкуствена портокалова воня, която полепваше по ноздрите като боя.

Отказаха се от асансьора, защото някой вече го беше повикал, и тръгнаха по стълбите. Когато стигнаха до втория етаж, подминаха апартаменти С-1, С-2 и С-3. Ви не сваляше ръка от пистолета, скрит под сакото му, макар да беше почти сигурен, че най-лошото, което можеше да очакват, е да се натъкнат на портиера. Мястото беше като излязло от кутийка и толкова сладникаво, че да ти прилошее. Букети от изкуствени цветя украсяваха вратите, пред които имаше постелки със сърчица или бръшлян. Прасковенорозови залези в рамки се редуваха със снимки на пухкави кученца и котенца.

— Леле — промърмори Рейдж, — това място добре са го захаросали.

— Да, направо лепне.

Ви спря пред вратата с табелка С-4 и я отключи с ума си.

— Какво правите?

Двамата с Рейдж рязко се обърнаха.

По дяволите, и това ако не беше едно от шибаните Златни момичета13! Пред тях стоеше дребничка старица с истински венец от къдрава бяла коса и набръчкан ватиран халат, който приличаше на покривка за легло.

Проблемът беше, че имаше очи на питбул.

— Попитах ви нещо, младежи.

Рейдж пое нещата в свои ръце, което беше добре — него повече го биваше в очароването.

— Дойдохме да посетим един приятел, госпожо.

— Значи познавате внука на Доти?

— О, да, госпожо, познаваме го.

— Така и изглеждате — заяви старицата, което очевидно не беше комплимент. — Между другото, смятам, че трябва да се изнесе оттук. Доти почина преди четири месеца, а той изобщо не подхожда на това място.

„Нито пък вие“, добавиха очите й.

Макар и да внимаваше да не разкрие зъбите си, усмивката на Рейдж беше очарователна.

— А, той се изнася. Всъщност — вече го направи. Тази вечер.

— Извинете ме — намеси се Ви, — ей сега се връщам.

И докато Рейдж му хвърляше поглед, който красноречиво казваше „да не си посмял да ме оставиш аз да се оправям с този горещ картоф“, Ви прекрачи прага на апартамента и затвори вратата под носа му. Ако не успееше да се оправи с бабката, Рейдж щеше да изтрие спомените й, макар и само в краен случай. Изтриването на спомени понякога не понасяше добре на по-възрастните хора, чийто ум вече не беше достатъчно устойчив, за да се справи с чуждото проникване.

Така че, да, Холивуд и съседката на Доти щяха да имат възможност да се сближат, докато Ви претършуваше мястото.

С насмешлива усмивка, Вишъс се огледа наоколо. Боже, как само вонеше на лесър. Отвратително сладникаво. Като Бъч.

„По дяволите. Не мисли за това.“

Ви се насили да насочи вниманието си към апартамента. За разлика от повечето жилища на лесъри, в които беше влизал, в този имаше мебели, макар да бе очевидно, че е бил обзаведен от предишната си обитателка. А тя явно беше имала слабост към цветни десени, плетени покривчици и порцеланови котенца. Тя бе подхождала отлично на мястото.

Нищо чудно лесърите да бяха прочели за кончината й във вестника и да се бяха възползвали. Възможно беше дори внукът й наистина да се беше настанил тук след въвеждането си в обществото им.

Ви надникна в кухнята и никак не се изненада, когато не откри нищо за ядене — както в хладилника, така и в шкафовете.

Докато отиваше към другата част на апартамента, се зачуди защо ли лесърите никога не криеха къде живеят. Повечето от тях умираха, носейки документи за самоличност, които дори не бяха фалшиви. От друга страна, те всячески се стараеха да разпалват конфликта между двете раси.

Какво имаме тук?

Ви отиде до розово-бяло писалище, върху което беше отворен един лаптоп „Дел“. Той прокара пръст по мишката и набързо прегледа съдържанието му. Криптирани файлове. Всяко късче информация беше защитено.

Макар да не полагаха никакви усилия да скрият къде живеят, лесърите адски се стараеха да пазят хардуера си. Повечето от тях притежаваха компютри, за чиято сигурност обществото се грижеше така, както Ви за компютрите на Братството. Така че защитата им беше, общо взето, непробиваема.

Добре, че за Ви думата „непробиваем“ не съществуваше.