Споделена любов

След като си изсуши косата, тя облече синьо-зелена рокля на „Ив Сен Лоран“ от шейсетте години, отвори кутията за бижута и си избра скъп диамантен комплект. Камъните около шията й бяха студени, обиците тежаха на ушите й, гривната стягаше китката й като окова. Докато се взираше в отражението си, неволно си каза, че жените във вампирската аристокрация не бяха нищо друго освен манекени, върху които семействата им излагаха на показ богатството си. Особено пък на събранията на Съвета.

Слизайки по стълбите, Мариса усети, че изпитва ужас от предстоящата среща с Хавърс. Все пак, колкото по-скоро се видеше с него, толкова по-добре. Не го откри в кабинета му, така че се запъти към кухнята, предполагайки, че може да е решил да хапне нещо, преди да тръгнат. Тъкмо надникваше в помещението за прислугата, когато видя Каролин да излиза от мазето, понесла същинска камара изпомачкани картонени кутии.

— Нека ти помогна — възкликна Мариса и се втурна към нея.

— Не, благодаря ви… господарке.

Прислужницата се изчерви и извърна поглед — нещо съвсем обичайно за догените. Те мразеха да приемат помощ от онези, на които служеха.

Мариса се усмихна мило.

— Сигурно подготвяш библиотеката за предстоящото пребоядисване. О! Тъкмо се сетих! Сега нямам много време, но трябва да обсъдим менюто за утрешната вечеря.

Каролин се поклони ниско.

— Прощавайте, но господарят спомена, че вечерята с председателя на Съвета е отменена.

— Кога го каза?

— Току-що, преди да тръгне за събранието.

— Нима вече е излязъл?

Навярно беше решил, че тя ще иска да си почине.

— Май е най-добре да побързам… Каролин, зле ли ти е? Не изглеждаш добре.

Прислужницата се наведе толкова ниско, че кутиите докоснаха пода.

— Добре съм, господарке. Благодаря ви.

Мариса забързано излезе навън и се дематериализира пред къщата в стил „Тюдор“, в която живееше настоящият председател на Съвета. Почука на вратата, като се надяваше на Хавърс да му беше минало. Разбираше защо онова, което бе видял в болничната стая, го бе разгневило, но всъщност опасенията му бяха безпочвени — нали Бъч вече не беше част от живота й.

Господи, прилошаваше й всеки път, щом се сетеше за това.

Един доген й отвори вратата и я съпроводи до библиотеката.

Когато Мариса влезе, деветнайсетимата вампири, които се бяха разположили около полираната маса, с нищо не показаха, че са забелязали появата й. Което изобщо не беше необичайно. Само че този път брат й също не вдигна очи. Нито й бе запазил стол до себе си. Нито се приближи, за да й помогне да седне.

На Хавърс въобще не му беше минало. Ни най-малко.

Все едно, тя щеше да поговори с него след заседанието и да го успокои, колкото и да я болеше, защото в момента наистина се нуждаеше от подкрепата му.

Настани се в края на масата, на средния от три празни стола. В този миг пристигна и последният вампир и направо се вцепени, виждайки, че единствените свободни места са тези от двете й страни. Последва неловка пауза, докато един доген не се втурна с още един стол и новодошлият се настани на него.

Председателят, изискан белокос вампир с изключително древно потекло, оправи купчинката документи пред себе си, потропа по масата със златната си писалка и се прокашля.

— Обявявам заседанието за открито и поставям на обсъждане дневния ред, копие от който всички сте получили. Един от членовете на нашия съвет е изготвил добре обоснован проект на искане към краля, искане, което смятам, че трябва незабавно да разгледаме.

Той вдигна лист кремава хартия и зачете: