Споделена любов

Мълчаливо подкараха към центъра на града. Фаровете на колите в насрещната лента час по час ги осветяваха, само за да отминат миг по-късно. Покрай тях се нижеха редици от къщи. После се появиха и магазини. След това — офис сгради, строени в началото на миналия век. Бъч се замисли за всички хора, които живееха в Колдуел.

— Мислил ли си дали искаш да имаш деца, Ви?

— Не. Нямам никакво желание.

— Аз някога исках.

— А сега?

— Няма да го бъде, но то е без значение. Без друго на света вече има достатъчно О’Нийловци. Даже предостатъчно.

Петнадесетина минути по-късно паркираха зад „Зироу Сам“, но Бъч установи, че му е трудно да слезе от колата. Всичко му бе толкова познато — кадилакът, съквартирантът му, барът, в който пиеше най-редовно — и точно това го правеше неспокоен. Защото, макар всичко друго да си беше съвсем същото, той се беше променил.

Изнервен и напрегнат, Бъч извади от жабката на колата шапка на „Ред Сокс“ и я нахлупи. След това отвори вратата, като си казваше, че драматизира и че всичко е наред.

Излезе от кадилака и се вцепени.

— Бъч? Какво има, човече?

Е, точно това беше големият въпрос. Тялото му сякаш се беше превърнало в антена. Някаква енергия пулсираше през него… викаше го…

Той се обърна и забързано тръгна по Десета улица. Трябваше да разбере какво е това, този магнит, този сигнал, който го зовеше като фар в нощта.

— Бъч? Къде отиваш, ченге?

Ви го сграбчи за ръката, но той се изтръгна и се затича. Имаше чувството, че е завързан за края на някакво въже и нещо го притегляше към себе си.

Като през мъгла си даваше сметка, че Ви тича до него и говори в мобилния си телефон.

— Рейдж? Имаме проблем. Десета улица. Не, Бъч е.

Сега вече Бъч бягаше колкото го държаха краката, а кашмиреното му сако се развяваше зад него. Изведнъж масивното тяло на Рейдж се материализира пред него от нищото и той свърна встрани, с намерението да го заобиколи.

Рейдж обаче беше по-бърз и отново му препречи пътя.

— Бъч, къде отиваш?

Когато вампирът посегна към него, Бъч го блъсна толкова силно, че той политна назад и се удари в тухлената стена.

— Не ме докосвай!

След двестатина метра галопиране Бъч най-сетне видя какво го беше повикало — трима лесъри тъкмо излизаха от една странична уличка.

Бъч спря. Лесърите — също. Последва ужасяващ миг на безмълвно общуване и в очите на Бъч, разпознал в тях онова, което усещаше в себе си, се появиха сълзи.

— Ти ли си новобранецът? — попита един от тях.

— Разбира се, че е той — отвърна друг. — Пропусна вечерната проверка, идиот такъв.

„Не… не… о, господи, не…“

Като един, тримата лесъри погледнаха над рамото му — несъмнено към Ви и Рейдж, които се показваха иззад ъгъла. Тримата убийци се приготвиха за нападение — заеха бойна позиция и вдигнаха юмруци.

Бъч направи крачка към тях. После — още една.

— Бъч…

Изпълненият с болка глас, разнесъл се зад него, принадлежеше на Вишъс.

— Господи… не!

13.

Джон обърна дребното си тяло на другата страна и отново затвори очи. Свит в протритото грозно кресло с цвят на авокадо, той усещаше мириса на Тор с всяко вдишване. Този кошмар за всеки интериорен дизайнер беше любимата вещ на Тор, но Уелси не можеше да го гледа. Поради тази причина то бе заточено в кабинета на Тор в тренировъчния център, където той бе прекарал часове наред в него, вършейки административната си работа, докато Джон учеше наблизо.

От деня на убийствата Джон беше превърнал креслото в свое легло.

Подразнен, той се извъртя и провеси крака през едната облегалка, докато главата и раменете му почиваха в горната половина на стола. После здраво стисна очи, молейки се за малко отдих. Проблемът беше, че кръвта му препускаше бясно във вените, а главата му се пръскаше от безброй мисли, нито една от тях — ясна и определена, и всички до една — неотложно важни.

Господи, занятията бяха свършили преди два часа, а той беше останал да тренира дори след като другите ученици си тръгнаха. На всичкото отгоре от цяла седмица не беше спал добре. Логично беше да заспи като къпан.

Само че все още бе адски вбесен заради Леш. Копелето го беше спукало от подигравки, задето беше припаднал пред всички. Господи, как го мразеше! Ненавиждаше това арогантно, богато, безочливо…

— Отвори очи, момче. Знам, че си буден.

Джон подскочи и едва не падна на пода. Когато си възвърна равновесието, видя Зейдист на прага на кабинета, облечен в обичайната си униформа от прилепнало по якото му тяло поло и широк анцуг.

На лицето му беше изписано обичайното сурово изражение.

— Чуй ме внимателно, защото ще го кажа само веднъж.

Джон сграбчи облегалките на креслото. Май се досещаше за какво става въпрос.

— Не искаш да ходиш при Хавърс — окей. Но престани с останалите глупости. Пропускаш храненията, изглеждаш така, сякаш дни наред не си спал, а държанието ти започва яко да ми лази по нервите.

Това не приличаше на никоя родителска среща, на която Джон беше присъствал някога. Забележките определено не му понасяха добре, в гърдите му се надигна раздразнение.

Зи размаха пръст във въздуха.