Споделена любов

— Върви си, Мариса — глухо каза Бъч; в гласа и в очите му се четеше безкрайна тъга. — Ще дойда за теб веднага щом мога.

„Друг път ще дойдеш“, помисли си тя.

За бога, ето че историята с Рот се повтаряше и тя отново трябваше да чака, да чака до безкрай, докато един мъж, за когото имаше по-важни неща от нея, беше някъде другаде.

Вече бе изгубила триста години в подобно безплодно очакване.

— Няма да го направя — прошепна тя, после повтори, вече по-уверено: — Не искам да чакам повече. Дори теб. Почти половината ми живот отмина, пропилян в седене у дома с надеждата, че някой мъж ще дойде за мен. Повече не мога да го правя… независимо колко… държа на теб.

— Аз също държа на теб. Затова те моля да си вървиш. За да те защитя.

— За да ме защитиш?

Мариса го огледа от главата до петите — отлично знаеше, че беше успял да откъсне Хавърс от нея само защото го бе изненадал. А и Хавърс беше цивилен — ако брат й беше воин, Бъч щеше да бъде смлян от бой.

— Правиш го, за да ме защитиш? За бога, та аз мога да те вдигна във въздуха само с една ръка, Бъч. Всичко, което можеш да направиш, аз мога да направя по-добре. Така че си задръж помощта.

Което, разбира се, беше най-глупавото нещо, което можеше да каже.

Бъч извърна очи и като сви устни, скръсти ръце пред гърдите си.

О, господи!

— Бъч, не исках да кажа, че си слаб…

— Радвам се, че ми напомни за нещо.

О, господи!

— За какво?

Неестествената му усмивка беше ужасяваща.

— Че съм на дъното — както в социално, така и в еволюционно отношение. Така че си върви. — При тези думи той кимна към вратата. — Още сега. Много си права — не бива да ме чакаш.

Мариса понечи да го докосне, но студеният, празен поглед на очите му я възпря. По дяволите, беше развалила всичко.

Не, поправи се тя веднага. Изобщо не беше имало какво да разваля. Не и ако той беше възнамерявал да я изключи от тъмната страна на живота си. Не и ако беше възнамерявал да си тръгне и да я изостави, уж за да се върне в някой неопределен момент, който може би никога нямаше да настъпи.

Мариса отиде до вратата, но не можа да се сдържи да го погледне за последен път. Образът му, както стоеше до леглото, гол до кръста, с чаршаф, увит около бедрата, и с тяло, все още насинено и подуто, беше образ, който напразно щеше да се надява да изтрие от съзнанието си.

Тя излезе и херметичната врата се затвори със съскане зад нея.

* * *

„Мамка му“, помисли си Бъч, докато се свличаше на пода. Значи това чувстваш, когато те одират жив.

Потривайки брадата си, той просто си седеше там, загледан в нищото. Изгубен, макар да знаеше точно къде се намира. Сам с останките от злото в себе си.

— Бъч, човече.

Той рязко вдигна глава и видя Вишъс да стои на прага, облечен като за битка — огромна бойна машина с кожени дрехи. Спортният сак „Валентино“, който се поклащаше от ръката с ръкавицата, изглеждаше съвсем не на място, също толкова смахнато, колкото би изглеждал някой иконом с автомат „Калашников“ в ръка.

— Мамка му, Хавърс трябва съвсем да е изперкал, щом е решил да те изписва в това състояние. Изглеждаш ужасно.

— Кофти ден, това е всичко.

И определено нямаше да е последният, така че най-добре беше да свиква.

— Къде е Мариса?

— Тръгна си.

— Тръгна си?

— Не ме карай да го повтарям.

— О! По дяволите! — Вишъс си пое дълбоко дъх и метна чантата на леглото. — Е, донесох ти малко дрехи и нов телефон…

— Все още е вътре в мен, Ви. Чувствам го. Усещам… вкуса му.

Ви го огледа от глава до пети, после се приближи и му протегна ръка.

— Останалата част от теб се възстановява. И то бързо.

Бъч пое ръката му и се надигна от пода.

— Може би, след като се махна от това място, двамата с теб ще открием истината. Освен ако вече не си…

— Все още не разполагам с нищо. Но не съм изгубил надежда.

— Е, значи си единственият.

Бъч разкопча ципа на сака, пусна чаршафа и нахлузи чифт боксерки. След това облече черен панталон и копринена риза.

Дрехите го накараха да се почувства като измамник, защото истината беше, че е болен, нечист, омърсен. Боже… какво се бе изляло от него, когато свърши? А и Мариса… поне беше измил ръцете й възможно най-бързо.

— Резултатите от изследванията ти са добри — каза Ви, преглеждайки болничния картон, който Хавърс беше метнал върху леглото. — Всичко изглежда наред.

— Преди около десет минути еякулирах черна сперма. Така че не всичко е наред.

Това жизнерадостно съобщение беше посрещнато с пълно мълчание. Ви надали щеше да е по-изумен, ако Бъч му беше стоварил някое кроше в носа.

— По дяволите — промълви Бъч, след като нахлузи чифт мокасини „Гучи“ и посегна към черното кашмирено сако. — Да се махаме оттук.

Докато се отправяха към вратата, погледът му се плъзна по леглото. След сексуалните му подвизи с Мариса чаршафите бяха на топка.