Споделена любов

Господи, наистина се надяваше един ден тя да се омъжи, но определено нямаше предвид някакъв недодялан човек, който беше толкова по-нисш от тях. Тя се нуждаеше от достоен партньор, макар че това надали щеше да стане скоро, като се имаше предвид мнението на глимера за нея.

Освен ако… от вниманието на Хавърс не беше убягнал начинът, по който Ривендж я гледаше. От това можеше и да излезе нещо. Рив произхождаше от много добро семейство както по бащина, така и по майчина линия. Вярно, като че ли беше малко… суров, но в очите на обществото беше напълно подходящ.

Дали Хавърс не трябваше да насърчи подобна връзка? В края на краищата, Мариса беше недокосната, така чиста, както и в деня, в който се бе родила. Освен това Ривендж имаше купища пари, макар никой да не знаеше откъде. И най-важното — мнението на глимера изобщо не го интересуваше.

Да, каза си Хавърс, това би било една добра връзка. Най-доброто, на което Мариса можеше да се надява.

Поуспокоен, той бутна вратата на помещението за персонала. Много скоро човекът щеше да напусне клиниката и никой нямаше да разбере, че двамата с Мариса дни наред са били заключени в една стая. За щастие, персоналът на Хавърс беше забележително дискретен.

Господи, не можеше дори да си представи как би реагирала глимера, ако научеше, че Мариса е била в толкова тесен контакт с мъж от човешката раса. Бездруго пострадалата й репутация не беше в състояние да издържи още скандали, а честно казано, Хавърс също нямаше да го понесе. Беше напълно изтощен от социалните й провали.

Обичаше я, но просто не можеше повече.

Мариса нямаше никаква представа защо Бъч я тегли към банята така припряно.

— Бъч! Какво правиш?

Той завъртя кранчето на чешмата, тикна ръцете й под струята и посегна за сапун. Докато я сапунисваше усърдно, ужасът опъваше чертите на лицето му, очите му сякаш щяха да изскочат, устните му едва се виждаха, толкова силно ги бе стиснал.

— Какво, по дяволите, става тук?

Мариса и Бъч рязко се обърнаха. На прага, без защитно облекло, стоеше Хавърс и изглеждаше по-яростен, отколкото Мариса го бе виждала някога.

— Хавърс…

Брат й я прекъсна, като се хвърли напред и я издърпа от банята.

— Престани! Ох! Хавърс, причиняваш ми болка!

Онова, което последва, стана прекалено бързо, за да може тя да осъзнае какво се случва. В един момент Хавърс я теглеше през стаята, а тя се съпротивляваше, в следващия Бъч го беше притиснал с лице към стената.

— Не ме интересува, че си неин брат — каза Бъч, натъртвайки всяка дума. — Няма да се отнасяш с нея по този начин. Никога.

И той завря лакът в тила му, за да подсили ефекта от думите си.

— Бъч, остави го…

— Разбрахме ли се? — Ръмженето на Бъч заглуши думите й.

Когато брат й с мъка си пое дъх и кимна, Бъч го пусна, след което най-спокойно отиде до леглото и уви един чаршаф около кръста си, сякаш току-що не се беше нахвърлил върху един вампир.

Хавърс се олюля и трябваше да се опре на леглото, докато си оправяше очилата, иззад които обезумелите му очи я гледаха яростно.

— Искам да се махнеш от тази стая. Веднага.

— Не.

Челюстта на Хавърс увисна.

— Моля?

— Оставам с Бъч.

— В никакъв случай.

Тя отвърна на Древния език:

— Ако той ме иска, ще остана до него като негова шелан.

Хавърс я изгледа така, сякаш му бе ударила шамар — слисан и отвратен.

— Забранявам ти. Нямаш ли достойнство?

Бъч не й даде възможност да отговори:

— Наистина е най-добре да си вървиш, Мариса.

Двамата с Хавърс се обърнаха към него.

— Бъч? — каза тя.

Суровото лице, което тя обожаваше, омекна за миг, после отново помръкна.

— Ако той те пуска, най-добре е да си тръгнеш.

И никога вече да не се връщаш, казваше изражението му. Сърцето на Мариса заби учестено и тя се обърна към брат си:

— Остави ни сами.

Хавърс поклати глава и тя изкрещя:

— Махай се оттук!

Има моменти, в които женската истерия привлича вниманието на всички, и това беше един от тях. Бъч замълча, а Хавърс изглеждаше напълно поразен.

После бавно отмести поглед към Бъч и присви очи.

— Братството идва да те прибере, човеко. Обадих им се и им съобщих, че можеш да си тръгваш.

С тези думи той хвърли медицинския картон на леглото, сякаш отказваше да се разправя повече, и добави:

— И никога повече не се връщай! Никога!

Когато брат й си тръгна, Мариса дълго се взира в Бъч, но преди каквито и да било думи да успеят да излязат през стиснатото й гърло, той я изпревари:

— Скъпа, моля те, разбери ме. Не съм добре. В мен все още има нещо.

— Не се боя от теб.

— Но аз се боя.

Тя обви ръце около тялото си.

— Какво ще стане с нас, ако сега си тръгна?

„Лош въпрос“, помисли си тя във възцарилата се тишина.

— Бъч…

— Трябва да разбера какво са ми сторили — отвърна Бъч и сведе поглед надолу, докосвайки черния белег на корема си. — Трябва да знам какво се крие в тялото ми. Искам да бъда с теб, но не по този начин. Не и докато съм в това състояние.

— С теб съм от четири дни и съм добре. Защо да спираме…