Споделена любов

Когато тя го пое в дланите си, Бъч простена и по тялото му пробяга мощен спазъм.

Беше топъл. И твърд. И в същото време — мек. Беше толкова дебел, че ръката й не можеше да го обхване.

Малко колебливо в началото, тя последва примера му и прокара длан по протежение на члена му, учудвайки се на начина, по който копринената му кожа се плъзгаше по коравата сърцевина.

Когато го видя да стисва зъби, спря:

— Така добре ли е?

— Да… Господи…

Брадичката му беше вдигната нагоре, вените по врата му — изпъкнали.

— Още…

Мариса го улови с две ръце и започна да ги движи заедно. Устата му се отвори широко, очите му се извиха нагоре, капчици пот оросиха цялото му тяло.

— Харесва ли ти така, Бъч?

— Толкова съм близо…

Той рязко затвори уста и задиша през стиснати зъби. После изведнъж сграбчи ръцете й и ги спря.

— Почакай! Недей още…

Ерекцията му пулсираше, туптеше под пръстите им. На върха се появи кристална капчица. Бъч с мъка си пое дъх.

— Удължи го, Мариса. Накарай ме да се потрудя за това. Колкото по-дълго горя така, толкова по-невероятен ще е краят.

Като се водеше по неговите стонове и спазмите на тялото му, Мариса се научи да разпознава върховете и спадовете на еротичния му отклик, разбра кога беше близо и точно как да го задържи на ръба на екстаза.

Господи, в секса се криеше толкова много власт и в този момент тя я държеше. Бъч беше беззащитен, уязвим… точно както тя предишната нощ. И на нея това й харесваше.

— Моля те… скъпа…

Харесваше й накъсаното му, дрезгаво дишане. Харесваха й опънатите жили на врата му. Харесваше й контролът, който имаше над него, докато го държеше в ръцете си.

Което я накара да се замисли. Тя го пусна и се зае с торбичката — подпъхна ръце под нея и я улови в шепата си. Бъч изруга задавено, пръстите му се вкопчиха в чаршафа под него и се свиха в пестници, толкова яростно, че кокалчетата му побеляха.

Мариса не спря, докато мощни спазми не връхлетяха тялото му и то се покри с пот. Тогава тя се наведе и впи устни в неговите. Той жадно отвърна на целувката й, сграбчи я за врата и я притисна към себе си, езикът му проникна дълбоко в нея, от устата му се ронеха неразбираеми думи.

— Сега? — попита тя насред целувката.

— Сега.

Тя отново го взе в ръцете си и започна да ги плъзга нагоре-надолу все по-бързо и по-бързо, докато лицето му се сгърчи в маска на блажена агония, а тялото му се изпъна като метално въже.

— Мариса…

Без никаква координация, той сграбчи болничната нощница и я метна върху бедрата си, скривайки ги от погледа й. И тогава Мариса усети как стихиен спазъм разтърси тялото му, той потрепери и нещо гъсто и топло се изля на талази от него и покри ръката й. Инстинктивно, Мариса продължи в същия ритъм, докато всичко свърши.

Когато Бъч най-сетне отвори очи, те бяха замъглени. Задоволени. Пълни с боготворяща топлота.

— Не искам да те пусна.

— Тогава недей. Никога.

Той започна да омеква в дланите й, постепенно отстъпление от твърдостта, която представляваше доскоро. Мариса го целуна и като извади ръка изпод нощницата му, сведе поглед към пръстите си, любопитна да види какво се беше изляло от него.

— Не знаех, че ще бъде черно — промълви тя и се усмихна.

Лицето на Бъч се изкриви от ужас.

— Боже!

Хавърс вървеше по коридора, водещ към изолационното отделение.

Пътьом не пропусна да провери как се чувства момиченцето, което беше оперирал преди няколко дни. То се възстановяваше бързо, но Хавърс се тревожеше за деня, в който щеше да му се наложи да го изпише и да го изпрати заедно с майка му обратно в света, от който бяха дошли. Техният хелрен беше агресивен и имаше голяма вероятност двете отново да се върнат в клиниката. Но какво можеше да стори? Нямаше как да стоят в болницата до безкрай. Леглото му трябваше.

Той продължи по пътя си, мина покрай лабораторията, помаха на една сестра, която обработваше някакви проби. Когато стигна до вратата с надпис „Обслужващ персонал“, се поколеба.

Никак не му харесваше, че Мариса е заключена с онзи човек.

Все пак, важното беше, че не е заразена. Вчерашният преглед беше показал, че е съвсем добре — явно глупавата й грешка нямаше да й струва живота.

Що се отнася до човека — той си отиваше вкъщи. Последната му кръвна проба беше почти нормална, а силите му укрепваха с такава забележителна бързина, че вече можеха да го пратят да си ходи, далеч от Мариса. Хавърс вече се беше обадил на Братството и им бе казал да дойдат да си го приберат.

Бъч О’Нийл беше опасен, и то не само заради заразата, която носеше. Той желаеше Мариса — четеше се в очите му. А това беше просто недопустимо.

Хавърс поклати глава, мислейки си как миналата есен се беше опитал да ги раздели. Първоначално беше предположил, че Мариса просто ще пие от кръвта му, и нямаше нищо против. После обаче беше станало очевидно, че в болестта си тя копнее за него, и Хавърс трябваше да се намеси.