Споделена любов

Той изруга и излезе в стаята за наблюдение, а след това последва Ви през някакво помещение, пълно с почистващи препарати. Щом се озоваха навън, двамата тръгнаха по коридора, минаха покрай някаква лаборатория и най-сетне стигнаха същинската клиника. Бъч надничаше във всяка от болничните стаи по пътя им, докато онова, което видя в една от тях, не го накара да се закове на място.

През стъклената врата зърна Мариса, приседнала на ръба на едно легло. С разпиляна около себе си прасковена рокля, тя държеше ръката на някакво момиченце и му говореше нежно, докато една жена, навярно майката на момиченцето, ги наблюдаваше от ъгъла.

Именно майката беше тази, която вдигна поглед. При вида на Бъч и Ви тя се сви, притисна евтиния си пуловер към тялото си и сведе очи към земята.

Бъч преглътна мъчително и продължи напред.

Вече чакаха пред асансьорите, когато той проговори:

— Ви?

— Да?

— Макар да не е нищо конкретно, все пак имаш някаква представа какво са ми сторили, нали?

Никой от двамата не погледна към другия.

— Може би. Но не тук, не сме сами.

Асансьорът дойде, разнесе се електронен звън и вратите се отвориха. Двамата се качиха, без да говорят.

Когато излязоха в нощта навън, Бъч отново се обади:

— Известно време кръвта ми беше черна, знаеш ли?

— В картона ти пишеше, че си е възвърнала нормалния цвят.

Бъч го улови за рамото и го накара да се обърне.

— Сега полулесър ли съм?

Ето. Беше го изрекъл на глас. Най-големия си страх, причината да избяга от Мариса, ада, с който щеше да му се наложи да живее оттук нататък.

Ви го погледна право в очите.

— Не.

— Откъде знаеш?

— Защото отказвам да го приема.

Бъч го пусна.

— Опасно е да живееш с глава, заровена в пясъка, вампире. Възможно е вече да съм един от враговете ти.

— Пълни глупости.

— Вишъс, може да съм…

Ви го сграбчи за реверите на сакото и го придърпа към себе си. Целият трепереше, а очите му искряха като кристали в мрака.

— Не си ми враг.

Обзет от гняв, Бъч го стисна за раменете толкова силно, че коженото яке се набръчка под пръстите му.

— Как можем да сме сигурни?

Ви оголи вампирските си зъби и изсъска, черните му вежди се сключиха заплашително. Бъч отвърна с не по-малка агресия, като се надяваше, дори се молеше да се сбият. Изпитваше неистово желание да удря и да го удрят, искаше му се кръв да облее и двамата.

Дълго останаха на ръба, вкопчени един в друг, напрегнали мускули и плувнали в пот.

После гласът на Вишъс се вряза между тях, хриплив и глух, сякаш гърлото му бе твърде свито, за да си поеме дъх:

— Ти си единственият ми приятел. Никога не би могъл да бъдеш мой враг.

Трудно беше да се каже кой кого прегърна първи, но желанието да се пребият един друг се бе изпарило, оставяйки след себе си единствено близостта, която ги свързваше. Двамата се прегърнаха крепко и дълго стояха така, брулени от студения вятър. Когато се отдръпнаха един от друг, направиха го някак неловко, обзети от смущение.

След като се прокашляха няколко пъти, Ви извади една ръчно свита цигара и я запали. Всмукна, издиша струя дим и каза:

— Не си лесър, ченге. За това трябва да ти извадят сърцето, а твоето още си е на мястото.

— Може би е недовършена работа. Нещо им е попречило?

— Това не знам. Прегледах архивите на нашата раса с надеждата да открия нещо, каквото и да било. Първия път не намерих нищо, така че сега чета Летописите за втори път. По дяволите, проверявам даже в света на хората — проучвам всякакви откачени щуротии по интернет. — Ви издуха още едно облаче дим. — Ще открия нещо. Още не знам как, но ще го направя.

— Опита ли се да видиш какво предстои?

— Имаш предвид бъдещето?

— Да.

— Естествено, че се опитах.

Ви хвърли цигарата си на земята и я настъпи с тежкия ботуш, после се наведе и вдигна угарката. Докато я пъхаше в задния си джоб, добави:

— Но все още не виждам абсолютно нищо. Мамка му… имам нужда от едно питие.

— И аз. „Зироу Сам“?

— Сигурен ли си, че си готов за това?

— Ни най-малко.

— Добре тогава. Отиваме в „Зироу Сам“.

Отидоха до кадилака „Ескалейд“ и се качиха. Бъч се настани на мястото до шофьора, сложи си предпазния колан и докосна корема си. След всичкото това движение болката беше ужасна, но тя нямаше значение. Всъщност май нищо нямаше значение.

Тъкмо излизаха от алеята за коли на Хавърс, когато Ви подхвърли:

— Между другото, търсиха те по телефона. Късно миналата вечер. Някакъв тип на име Майк Рафърти.

Бъч сбърчи вежди. Защо ли му се обаждаше зет му? И то точно Майк? От всичките братя и сестри на Бъч, Джойс хранеше най-голяма неприязън към него. Което значеше много, като се имаше предвид отношението на останалите. Да не би баща му най-сетне да беше получил сърдечния удар, който отдавна го дебнеше?

— Какво каза?

— Кръщене. Искаше да ти съобщи, за да можеш да отидеш, в случай че имаш желание. Тази неделя е.

Бъч погледна през прозореца. Още едно бебе. Е, за Джойс то бе първото, но иначе беше внуче номер… кой точно? Седем? Не, осем.