Споделена любов

Брутална атака сложи край на връзката между двамата. Вишъс сграбчи лесъра, откъсна го от ченгето и го запрати във въздуха с такава сила, че убиецът се блъсна с главата напред в тухлената стена. Преди копелето да успее да се съвземе, Ви се нахвърли отгоре му с черния кинжал в ръка.

Когато лумналата за миг светлина угасна и всичко утихна, Бъч безсилно отпусна ръце на асфалта, а после се обърна на една страна и се сви на кълбо, притискайки стомаха си. Болката беше раздираща, освен това ужасно му се гадеше — усещането ужасно приличаше на онова, с което се бе борил в най-тежките дни от болестта си.

Пред очите му се мярнаха чифт ботуши, но той просто не беше в състояние да срещне погледа на нито един от братята. Нямаше представа какво се бе случило току-що. Единственото, което знаеше, беше, че между него и лесърите има някаква връзка.

— Добре ли си? — попита Ви с изтънял до неузнаваемост глас.

Бъч стисна очи и поклати глава.

— Май е най-добре да ме отведете оттук. И да не сте посмели да ме върнете в имението.

Вишъс отключи апартамента си и внесе Бъч вътре, докато Рейдж държеше вратата отворена. Бяха се качили с товарния асансьор — разумно решение, като се имаше предвид, че трябваше да носят Бъч, който се оказа по-тежък, отколкото изглеждаше, сякаш гравитацията бе решила да му обърне специално внимание.

Когато двамата вампири го сложиха да легне, той се обърна на една страна и присви колене към гърдите си.

Последва дълго мълчание, Бъч като че ли бе изгубил съзнание.

Може би, за да прогони тревогата си, Рейдж неспокойно закрачи напред-назад. След току-що състоялата се битка, Ви също беше на ръба. Той извади цигара и я запали.

Холивуд се прокашля.

— Е, Ви… значи тук водиш жените?

Той се доближи до стената и подръпна веригите, които висяха от нея.

— Разбира се, бяхме чували разни истории — добави той. — Май ще се окаже, че са били верни.

— Зарежи това. — Ви се насочи към барчето и си наля щедра доза „Сива гъска“. — Трябва да отидем по домовете на онези лесъри още тази вечер.

Рейдж кимна по посока на леглото.

— Ами той?

Чудо на чудесата, ченгето повдигна глава.

— Точно сега никъде нямам желание да ходя. Повярвайте ми.

Ви го погледна с присвити очи. По лицето на Бъч, което след всяко по-голямо физическо усилие се зачервяваше типично по ирландски, сега нямаше и помен от руменина. Освен това от него се излъчваше някаква… сладникава миризма. Като бебешка пудра.

Близостта на лесърите сякаш беше извадила на повърхността нещо скрито… късче от Омега, спотаено в тялото му.

— Ви? — Гласът на Рейдж беше мек. И идваше от много близо. — Искаш ли да останеш тук? Или да го заведеш обратно в клиниката?

— Добре съм — хрипливо каза Бъч.

„Как ли пък не!“, помисли си Ви, след което пресуши чашата си и погледна към Рейдж.

— Идвам с теб. Ченге, ще се върнем и ще ти донесем нещо за хапване.

— Не. Никаква храна. И не се връщайте тази вечер. Заключете, за да не мога да изляза, и ме оставете.

По дяволите!

— Ченге, ако се обесиш в банята, кълна се, че ще те убия собственоръчно, дори и да си мъртъв, чуваш ли ме?

Помътнелите лешникови очи се отвориха.

— Не се безпокой. Наистина ми се иска да се обеся, но много повече искам да знам какво са ми направили.

Бъч отново затвори очи и миг по-късно Вишъс и Рейдж излязоха на балкона. Докато заключваше вратите, Ви си даде сметка, че повече се тревожи за това, как да задържи Бъч вътре, отколкото как да го предпази.

— Къде отиваме? — обърна се той към Рейдж. Въпреки че обикновено сам измисляше плановете.

— В първия портфейл открих адрес на улица „Уичита“, номер 459, апартамент С-4.

— Да вървим.

14.

Когато отвори вратата на спалнята си, Мариса се почувства като натрапница в собствената си стая — съкрушена, нещастна, изгубена… непозната.

Огледа се безцелно наоколо, мислейки си колко красива бе стаята. С белите си стени и голямото легло с балдахин, с отоманката, старинните тоалетки и малките масички. Всичко беше толкова женствено, с изключение на картините по стените. Колекцията й от гравюри на Албрехт Дюрер11 не се връзваше с останалата част от обзавеждането — изчистените им строги линии като че ли повече прилягаха на мъжка стая и мъжки вкус. Само че те й говореха.

Докато се приближаваше до една от тях, Мариса си спомни, че Хавърс никога не ги беше одобрявал. Според него романтичните, приказни сцени, излезли изпод ръката на Максфийлд Париш12, бяха по-подходящи за жена от нейната класа.

Никога не бяха споделяли едни и същи възгледи за изкуството и все пак той й беше купил гравюрите, защото тя се беше влюбила в тях.

Мариса си наложи да действа и като затвори вратата след себе си, тръгна към банята. Нямаше много време до редовното заседание на Съвета на принцепсите, а тя знаеше, че Хавърс обича да пристига по-рано.

Когато застана под душа, неволно се замисли за това, колко странен беше животът. Докато беше в болничната стая заедно с Бъч, напълно беше забравила за Съвета, за глимера, за… всичко. Но ето че той си бе отишъл и всичко потече постарому.

Което й се стори истинска трагедия.