Споделена любов

— Много добре знаеш за кого те питам.

— Не е твоя работа.

Докато чакаше отново да чуе гласа на Ривендж от другата страна на линията, Мариса се зачуди къде ли го беше заварила. От слушалката долитаха високи гласове и музика. Парти?

Глъчката изведнъж стихна, сякаш той беше затворил врата.

— Тали, къде си? Или Хавърс е закодирал телефоните ви?

— Не съм си вкъщи.

Мълчание. После:

— Правилно ли се досещам къде се намираш? При Братството?

— Откъде разбра?

Той измърмори нещо неразбираемо, после каза:

— Има само един номер, който телефонът ми не може да проследи, и от него се обажда сестра ми. А ето че сега и ти ми звъниш от такъв номер. Какво, по дяволите, става?

Мариса омаловажи случилото се, като му каза само, че двамата с Хавърс са се скарали и тя е трябвало да си потърси място, където да отиде.

Рив изруга.

— Трябваше да ми се обадиш веднага. Мога да се погрижа за теб.

— Не е толкова просто. Майка ти…

— Не се тревожи за нея — меко каза Рив. — Премести се при мен, тали. Трябва само да се материализираш в апартамента ми и аз ще дойда да те взема.

— Благодаря ти, но няма нужда. Ще остана тук само докато се установя другаде.

— Докато се установиш другаде ли? Какво, по дяволите… Това с брат ти за постоянно ли е?

— Всичко ще е наред. Слушай, Ривендж, аз… нуждая се от теб. Трябва пак да опитам да…

Мариса стисна главата си с две ръце. Мразеше да го използва по този начин, но към кого другиго можеше да се обърне? А Бъч… Господи, Бъч… струваше й се, че го предава. Само че имаше ли някакъв избор?

Ривендж изръмжа.

— Кога, тали

? Кога ме искаш?

— Веднага.

— Отиди в… о, по дяволите, трябва да се срещна с председателя на Съвета. А след това трябва да се погрижа за няколко неща в работата.

Мариса здраво стисна слушалката. Не й се искаше да чака.

— Тогава утре?

— По залез-слънце. Освен ако не решиш да се преместиш при мен. Тогава ще разполагаме с целия ден.

— Ще се видим утре вечер.

— Нямам търпение, тали.

След като затвори, Мариса се изтегна върху леглото и остави изтощението да я залее като вълна. Тялото й сякаш се сля със завивките и възглавниците, просто още един неодушевен предмет върху дюшека.

По дяволите… може би беше по-добре, че трябва да изчака до утре. Така имаше възможност да си почине, да поговори с Бъч и да му обясни. Но не трябваше да бъде сексуално възбудена, необходимо беше да запази самоконтрол, докато е с него. Ако влюбените хора приличаха поне малко на обвързаните вампири, Бъч нямаше да понесе добре факта, че тя има нужда да бъде с друг мъж.

Мариса въздъхна и се замисли за Рив. След това за Съвета на принцепсите, а после за своя пол изобщо.

Господи, дори ако по някакво чудо предложението за задължителна изолация бъдеше отхвърлено, истината бе, че жените от нейната раса нямаше да има къде да отидат, ако у дома им ги грозеше опасност. Покрай разпада на вампирското общество и войната с лесърите, расата им нямаше социални служби. Никаква предпазна мрежа. Никой, който да помага на жените и децата, ако хелренът

им е склонен към насилие. Или ако някоя жена бъдеше отритната от семейството си.

Мили боже, какво ли щеше да се случи с нея, ако Бет и Рот не я бяха приели под покрива си? Или ако Ривендж го нямаше?

Тя спокойно можеше да умре.

След урока Джон пръв стигна в съблекалнята на тренировъчния център на имението и бързо си нахлузи бандажа и екипа, нетърпелив да започне упражненията.

— Закъде си се разбързал, Джон? А, чакай, забравих, че най-голямото удоволствие за теб е някой да ти срита задника.

Джон погледна през рамо. Застанал пред едно от шкафчетата, Леш тъкмо разкопчаваше скъпата си копринена риза. Гръдният му кош не беше по-голям от този на Джон, ръцете му бяха също толкова слаби, но очите му пламтяха, сякаш беше едър като бик.

Джон дръзко отвърна на погледа му, а в тялото му лумна пожар. Господи, направо умираше от желание Леш да си отвори устата и да каже още нещо. Само още една дума.

— Пак ли смяташ да припаднеш, Джон? Като същински педал, какъвто си.

Бинго!

Джон се хвърли към Леш, но Блейлок го улови и го задържа, опитвайки се да предотврати сбиването. Никой обаче не спря Леш и той заби такова кроше в лицето на Джон, че Блейлок не можа да го удържи и Джон се блъсна в металните шкафчета толкова силно, че те издрънчаха.

Замаян, останал без дъх, Джон замахна напосоки.

Блейлок отново го улови.

— Боже, Леш…

— Какво? Той ми се нахвърли.

— Ти си го просеше.

Леш присви очи.

— Какво каза?

— Не е нужно да се държиш като задник.

Леш размаха заплашително пръст, при което марковият му часовник заблещука на светлината на лампите.

— Внимавай, Блей. Да застанеш на негова страна, не е най-блестящата идея.

И като пусна панталоните си на пода, Леш поклати глава и добави:

— Това ми подейства страхотно. На теб хареса ли ти, Джони?

Джон пропусна заяждането покрай ушите си и се освободи от хватката на Блей. Усети как лицето му тупти с всеки удар на сърцето му и колкото и да беше нелепо, си представи мигач на кола.