Съпруга на убиец

Фотография. Как, запита се Ярдли. Как да се върне към снимането на дървета и обширни поля, когато знае, че някой избива семейства, а тя не е направила нищо, за да им помогне? Когато снимаше семеен портрет, щеше ли да си ги представя по лице в легло в стая от кошмар? Фотографията беше страстта ѝ още от тийнейджърските години, но в момента, в който разбра за престъпленията на Еди Кал, осъзна, че не може да се върне към нея.

Ярдли се втренчи в сиянието зад планината и в чудовищните сенки, които обгръщаха града и сякаш се готвеха да го погълнат.

18.

Ярдли се настани в сепаре в кафенето, трябваше да изчака Ортис и Болдуин. Близо до нея седяха мъж и жена, които се караха за семейния бюджет и кой колко харчи. Ярдли си спомни, когато с Кал бяха на техните години. Кал, художникът, едва успяваше да се изхрани, но изглеждаше щастлив, когато Ярдли го видя за пръв път в галерията.

Една от творбите му, мъж, застанал до ограда, чието лице постепенно изчезва в разстояние на шест квадратчета, докато остане само оградата и фермерската къща зад нея, разпали любопитството ѝ.

Кал се приближи зад нея, докато тя гледаше картината, и попита:

— Харесва ли ви?

— Да, в изображението има нещо обсебващо. Но художникът се нуждае от още обучение. Твърде очевиден е… Непростим грях е да бъдеш очевиден.

— Ще му кажа — усмихна се той.

Едва по-късно същата вечер приятелката ѝ я запозна с художника, чиито произведения бяха изложени в галерията, и Ярдли видя, че това е Еди Кал.

— Съжалявам — каза тя и се изчерви.

— Не, права сте — усмихна се очарователно той.

Когато Кал се усмихваше, очите му сякаш искряха.

Ярдли току-що беше завършила колеж и едва свързваше двата края като фотограф. Мечтаеше да спечели достатъчно пари, за да си купи хубава кола и голяма къща, каквато не беше имала в детството си, но Кал сякаш изобщо не се интересуваше от пари. Той ѝ каза, че понякога спи на тротоара пред апартамента си само за да си покаже, че ако загуби всичко, няма да е толкова страшно, колкото си представя.

— Нищо не е толкова хубаво или толкова лошо, както си мислиш, че ще бъде — каза ѝ Еди.

Веднъж двамата спаха в спални чували на тротоара и слушаха уличното движение на кръстовището малко по-нататък по улицата, долавяйки миризмата на изгорелите газове от камионите. И тогава Ярдли разбра, че всичко, за което ги учат, че е важно в живота, е лъжа.

След онази нощ тя никога повече не се разтревожи заради пари…

В кафенето влезе Болдуин и Ярдли се облегна назад. Ортис дойде няколко секунди по-късно и попита:

— Какво става, Джес?

— А ти как си, Ортис?

— Мотая се с този глупак, поканих го да излезем с някои момчета от полицията на Сейнт Джордж, да отидем на боулинг и да пием бира, а той казва, че ще си стои вкъщи и ще гледа документален филм за аутопсии. Извратен е.

Ярдли погледна Болдуин. Двамата се втренчиха един в друг.

— Не мога да не се съглася — въздъхна дълбоко Ярдли. — Реших да ти помогна, но има някои основни правила.

— Каквото кажеш — отвърна Болдуин.

— Всичко, което се случва с Еди, ще бъде одобрявано от мен. Абсолютно всичко, Кейсън. Дори ако получи допълнителен десерт. Искам да знам какво става с него през цялото време.

— Дадено, нямаш проблем.

— Няма да говорим едновременно с него, той ще ни настрои един срещу друг. Затова само единият от нас ще говори с Еди и ще го запознава с всичко, ще му бъде вербовчик, така да се каже. Предпочитам да си ти, но и двамата знаем, че ще трябва да съм аз.

— Съгласен съм.

Ярдли погледна младите мъж и жена, които ставаха да си тръгнат.

— Когато отиде при него, какво ти каза, че иска от мен?

— Само че иска да участваш в случая. Ако Кал беше нормален човек, бих казал, че ти му липсваш, но кой знае какво иска всъщност…

— Добре. Следващите стъпки — мисля да му занеса материалите от разследването и след това да го разпитам.

Болдуин направи гримаса.

— Кал поиска нещо, което мисля, че трябва да направим преди това.

— Какво?

— Иска да види къде са убити.

19.

Ярдли стоеше пред вратата на съдия Медисън Агби, почука и изчака да чуе гласа на съдията:

— Влез.

Ярдли влезе и затвори вратата. Агби наближаваше пенсионна възраст, жена от марокански произход, която някога беше спечелила стипендия „Роудс“. Двете изпитваха взаимно уважение, което се дължеше на работата им през годините. Веднъж Агби каза на Ярдли, че ѝ е признателна, че никога не е подала необосновано искане до съда и не е привела неоснователни аргументи в съдебната зала. Агби знаеше, че ако обвинението не е достатъчно солидно, ще бъде отхвърлено веднага щом стигне до бюрото на Ярдли. И двете смятаха, че времето е единственото ценно нещо на света и споделяха страстен стремеж да не го пропиляват.

— Как си, прокурор? — попита Агби, без да отмества очи от екрана на компютъра.

Ярдли седна срещу нея.

— Добре съм, съдия. Имаш слънчев загар.

— Бях в Барбадос, ходила ли си там?

— Не, всъщност не съм напускала страната.

Агби се обърна и отдръпна пръсти от клавиатурата.

— Трябва и да се забавляваш, работата не може да бъде целият ти живот.

Ярдли повдигна рамене и се усмихна срамежливо.