Съпруга на убиец

Ярдли отбягна хората, дошли да я поздравят, отиде в кабинета си, затвори вратата и прочете статията. Там беше описана картина на пострадал от Еди Кал, който изпаднал в умопомрачение след смъртта на родителите си. Малко дете, уплашено и покрусено, превърнало се в чудовището, което му е въздействало толкова силно. Към края на статията се споменаваше, че разследващите търсят престъпления с подобни елементи, за да проверят дали Остин Кетнър е убил още хора.

Ярдли остави вестника, облегна се назад на стола и се втренчи безизразно в стените от матирано стъкло на кабинета си. Следващите убийства можеше да бъдат извършени още идната седмица, ако неизвестният извършител се придържа към цикъла.

Тя изпрати съобщение на Болдуин: Искам веднага да говоря с него.

* * *

Центърът за задържане на окръг Кларк приличаше по-скоро на футуристична сграда с офиси. Камък и много стъкло, за да пропуска колкото е възможно повече светлина — архитектът явно е имал намерение да направи сграда, където персоналът ще получава слънчева светлина през деня и ще вижда уличното осветление вечер. Знаеше се, че сред служителите в затворите има висок процент на депресия, алкохолизъм и убийства.

Белите коридори отекнаха от стъпките ѝ. Ярдли показа служебната си карта и документите за самоличност на две двойки пазачи, картата ѝ позволяваше да минава през охраната, без да я претърсват.

Пред стаята за посещения я чакаше друг пазач. Той сканира картата ѝ и лампата над вратата промени червения си цвят в зелен. Стаята бе с няколко прозореца, но без стъклени прегради, които да разделят посетителя от арестанта.

Остин Кетнър влезе, облечен с тъмносиня риза и сини джинси и с чехли на краката, и седна срещу Ярдли. Тя погледна пазача, който го доведе, и каза:

— Благодаря. Ще ви повикам, когато приключим.

— Сигурна ли сте? Мога да остана.

— Всичко е наред, благодаря.

Ярдли го изчака да излезе и погледна Кетнър.

— Коя си ти? — попита той.

— Казвам се Джесика Ярдли и съм помощник-прокурорът, на когото възложиха твоя случай.

— Трябва да ми помогнеш — помоли той с глас, писклив от отчаяние. Очите му се насълзиха. — Не съм направил нищо! Те мислят, че съм убил четирима души.

— Уби ли ги?

— Не! Никога не бих наранил някого, не знам как са се озовали онези неща в апартамента ми. Онзи агент на ФБР не ми вярва, каза, че ще разследва случая, но че може да си помисля и да си призная, и да сключа сделка, за да избегна… — Гласът му потрепери. — За да избегна смъртно наказание.

Кетнър наведе ниско глава и се разрида.

— Откъде мислиш, че са се появили онези вещи? — попита Ярдли. Повечето убийци, с които имаше работа, не поемаха абсолютно никаква отговорност, докато не останат без възможност за избор. И много от тях се бяха научили да плачат по необходимост.

— Не знам, нямам аларма и не съм вкъщи от шест сутринта до шест вечерта по пет дни в седмицата. Някой сигурно се е вмъкнал в апартамента ми, оставил ги е и е изпратил онзи имейл от моя компютър.

— Защо би го направил?

— Нямам представа. — Кетнър отново наведе глава. — Родителите ми бяха убити. Точно по същия начин, по който казват, че аз съм убил онези хора. — Той я погледна в очите. — За нищо на света не бих направил това!

Ярдли преглътна вината, която почувства. Какво ли би ѝ казал Кетнър, ако знаеше, че тя е била омъжена за човека, който е убил родителите му? Че Кал е казал, че стои до късно в ателието си, а тя по всяка вероятност е яла сладолед и е гледала филм…

Кой филм гледах, докато съпругът ми е убивал родителите ти?

Мисълта я накара да потръпне от отвращение. И Ярдли беше виновна за онова, в което се беше превърнал Кетнър, и за онова, което му беше поднесъл животът.

— Трябва да установим къде си бил през въпросните две вечери. На осемнайсети април и на двайсет и втори март.

Той поклати глава.

— Как да помня къде съм бил в определена вечер преди един месец?

— Не знам, от тебе зависи.

Кетнър преглътна.

— Храня се навън повечето вечери. Да, в заведения, не ям вкъщи. Какви дни са били тези дати?

— Осемнайсети април е бил петък, а двайсет и втори март — сряда.

— Хм… петък. Добре. В петък почти никога не ям вкъщи. Излизам с приятели или сам и се храня в някое заведение. Проверете.

— Адвокатът ти би трябвало да го направи.

— Нямам адвокат.

— Трябва да си намериш.

— Не съм направил нищо. Проверете… Моля те… Не искам да умра.

Ярдли го наблюдава още няколко секунди и после стана. Да лъжеш себе си, беше най-лошият вид лъжа и въпреки че не искаше да си признае, тя оформи с думи онова, което инстинктът вече ѝ беше казал — вярваше на Остин Кетнър.

29.