Съпруга на убиец

Ярдли знаеше, че Тим би направил всичко, за да спечели делото. Той искаше един ден да стане главен окръжен прокурор или губернатор като дядо си и загубата на това дело никога нямаше да бъде заличена от паметта на хората. Информацията на Хил не беше точно оневиняващото доказателство, за което се надяваше Уесли, но Хил беше сексуален насилник с подобни престъпления в миналото си, който е познавал Джордан Русо. Каквото и да кажеше на свидетелската скамейка, Уесли щеше да го обвини за убийството и това можеше да бъде достатъчно, за да се създаде основателно съмнение за съдебните заседатели. Ако Тим си помисли, че той е единственият човек, който знае за Хил, Ярдли предположи, че ще го пренебрегне и няма да каже на никого. И тогава Ярдли планираше да предаде всичко, което е открила за Хил. Лю щеше да предположи, че Тим е крил от защитата потенциално оневиняващ свидетел, щяха да кажат на съдията и Тим щеше да бъде отстранен от делото. Лю нямаше да има друг избор освен да позволи на Ярдли да бъде обвинител.

Ярдли обаче не очакваше, че Тим ще каже на Хил да бяга. Беше подценила факта колко много държи той на общественото мнение. Тим несъмнено щеше да бъде санкциониран от Адвокатската колегия и временно отстранен от Лю, ако не и уволнен.

Няма значение, помисли си Ярдли. Най-важното беше да защити дъщеря си и тя направи необходимото.

Съдията влезе, даде няколко предварителни указания, прочете за протокола декларацията за пълен отказ от конфликт на интереси, подписана от Уесли, и каза на Ярдли да повика първия свидетел.

Първият свидетел за деня беше нервен стажант от отдела по криминалистика, който правеше снимки и рисунки на трупове. Ярдли го разпитва по-дълго, отколкото беше необходимо, защото докато той даваше показания, забеляза, че съдебните заседатели намират за интересно описанието на местопрестъплението.

Следващият свидетел, когото Ярдли призова преди обедната почивка, беше Изабела Русо.

— Вие ли сте майката на Джордан Русо?

— Да — плахо отговори тя.

— Моля, разкажете ни какво си спомняте за смъртта на дъщеря си, госпожо Русо.

Тя преглътна и хвърли поглед към съдебните заседатели, но не можа да се вгледа в очите им.

— Джордан беше прекрасна. Атлетична, с красиво лице и черна коса, която се спускаше до раменете ѝ. Привличаше вниманието на мъжете от тринайсетгодишна и това винаги ме плашеше. Все повтарях на баща ѝ, че трябва да бъдем изключително внимателни с нея. Знаех, че мъжете ѝ обръщат голямо внимание. Тя завърши гимназия една година по-рано и щеше да започне да учи антропология в колеж през пролетта. Не знам защо, но Джордан каза, че ѝ харесвало.

— Каква беше връзката ѝ с подсъдимия?

— Видях ги заедно два пъти. Веднъж отидох да взема Джордан от ресторанта, където работеше като сервитьорка — „Тели“, на „Блъф стрийт“. Джордан стоеше пред вратите и разговаряше с него.

— С кого?

Изабела посочи към Уесли.

— Онзи мъж там.

Ярдли долови същото леко колебание, което усети, когато Изабела разпозна Уесли толкова бързо на очната ставка, но го подмина и продължи:

— Моля в протокола да бъде отразено, че госпожа Русо идентифицира обвиняемия, Уесли Пол.

— Отразено е — потвърди съдията.

— Случи ли се нещо, докато ги наблюдавахте, госпожо Русо?

— Не, те само разговаряха и се смееха. Но когато Джордан тръгна към колата ми, видях, че Уесли Пол гледа дупето ѝ. Зяпа го почти през целия път до колата. И затова, когато Джордан се качи, ѝ казах: „Миличка, той не струва“. Тя не обърна внимание. Мислех, че никой от приятелите ѝ не е достатъчно добър за нея.

— Кога се случи това?

— През януари в онази година. Може би някъде в средата на януари.

— Кога беше следващият път, когато ги видяхте заедно, госпожо Русо?

— Една седмица, преди Джордан да бъде отвлечена. — Изабела замълча за момент и застана неподвижно. — Тя, хм, излизаше от смяна. Предупредих я, че ще я взема и Джордан отвърна, че някой ще я докара, но не каза кой. Спомена само, че бил приятел. Затова отидох там, за да съм сигурна. Знаете, майките се тревожат… Отидох и видях, че двамата потеглят от ресторанта с нейната кола. Нямаше я четири часа и след това се прибра у дома. Не искаше да говори какво са правили, не каза нищо.

Ярдли вдигна дневника на Джордан.

— Госпожо Русо, познато ли ви е това?

— Да, това е дневникът на Джордан.

— Откъде знаете?

— Леля ѝ, моята сестра, ѝ го подари за рождения ден една година.

— Познавате ли почерка на дъщеря си?

— Да, разбира се.

— С нейния почерк ли е написаното в дневника?

— Да.

— Предадохте ли дневника на полицията?

— Не, не можах да го намеря. Търсихме го навсякъде, но не беше в къщата. Предполагам, че има логика да го е взел той. Не знам защо не се сетих тогава.

Ярдли изпита съчувствие към нея, защото сега Изабела сигурно си представяше как Уесли Пол е претърсвал стаята на дъщеря ѝ.

— Моля съдът да приеме доказателство номер петдесет и четири на обвинението.

— Някакви възражения?

Уесли стана.

— Почитаеми съдия, може ли да се приближим?