Сразени ангели

Шнайдер описа кръг над скелето, изравни полета и се спусна към гладката площадка между три потъмнели пилона, които вероятно обозначаваха мястото за кацане. Вдигна се облак прах, сред който успях да съзра напукания бетон на площадката. По интеркома някакъв дрезгав и налудничав навигационен радиофар непрестанно настояваше за идентифициране. Шнайдер не му обърна внимание, изключи главния двигател и се отпусна с прозявка в пилотското кресло.

— Краят на пътя, приятели. Всички навън.

Последвахме го назад към главната кабина, където го наблюдавахме мълчаливо, докато си слагаше кобура с един от скорострелните, малокалибрени автомати, които бяхме открили в совалката. Той вдигна глава, улови погледа ми и ми намигна.

— Не каза ли, че хората там са ти приятели? — попита го Таня Вардани с нарастващо безпокойство в гласа.

Шнайдер повдигна рамене.

— Такива са. Но човек винаги трябва да има едно наум.

— Няма що — завъртя глава Таня Вардани и ме погледна. — Ще ми намериш ли нещо не чак толкова допотопно? Нещо, което да мога да повдигна.

Разтворих краищата на куртката си и й показах двата, напъхани в специални кобури, интерфейсни калашника, които бях взел от оръжейните на Клина.

— Бих могъл да ти услужа с един от тези, но са снабдени с личен код.

— Вземи си бластер, Таня — посъветва я Шнайдер, докато си нагласяше кобура. — Така има по-голяма вероятност да уцелиш някого. Куршумите са за жертви с усет за красивото.

Археоложката повдигна вежди. Усмихнах се.

— Той е прав. Ето, това няма нужда да се носи на кръста. Има удобни презрамки. Ще ти покажа как се нагласяват.

Приближих се, за да й помогна да си сложи оръжието, тя се извърна към мен и нещо необяснимо се случи в тясното пространство между нашите тела. Докато намествах кобура под извивката на лявата й гръд, очите й потърсиха моите. Имаха цвета на кехлибар под бързотечащ планински поток.

— Така удобно ли ти е?

— Не особено.

Понечих да вдигна кобура още малко нагоре, но тя ме спря. Пръстите й изглеждаха тънки като на скелет и в същия нездрав, мъртвешки цвят.

— Остави, така е добре.

— Виж, достатъчно е да доближиш ръка и кобурът сам ще напъха оръжието в ръката ти. По същия начин се прибира. Съвсем просто е.

— Ясно.

Размяната на погледи не остана скрита за Шнайдер. Той се покашля шумно и се наведе да отвори люка. Докато го спускаше навън, остави ръката си на дръжката и направи опит да се измъкне с многократно тренирано, професионално нехайство. Ефектът обаче се развали напълно, когато скочи долу и веднага започна да кашля от прахта, която още не се бе слегнала. Едва сдържах усмивката си.

Вардани се спусна след него, без да се притеснява от несръчните си движения. Аз слязох последен, като се оглеждах внимателно, в очакване да се появят желани или нежелани посрещачи.

И те не се забавиха. Изникнаха от прахоляка като фигури върху гранитен барелеф, изчистени с четка от незнаен колега на Таня Вардани. Преброих седем силуета, всичките снабдени с пустинна екипировка и въоръжени до зъби. Централната фигура изглеждаше някак странно деформирана и далеч по-висока от останалите. Крачеха към нас бавно и мълчаливо.

Скръстих ръце на гърдите така, че пръстите ми да докосват калашниците.

— Джоко? — извика през кашлица Шнайдер. — Джоко, ти ли си?

Отново мълчание. Прахолякът се бе разсеял достатъчно, за да различа лъщенето на оръжията им и визьорните маски, които носеха. Под широката пустинна екипировка имаше достатъчно място за бронекостюми.

— Стига глупости, Джоко.

Централната фигура се разсмя с тънък, невероятно писклив глас. Ококорих се.

— Ян, Ян, добри ми приятелю. — Това бе глас на дете. — Изплаших ли те?

— А ти какво си мислиш, шибаняк нещастен? — Шнайдер пристъпи напред и в същия миг исполинската фигура се преви надолу и се разпадна. Мигновено задействах зрителните нервостимулатори и получих картината на малко, около осемгодишно момче, което се изхлузваше от ръцете на едър мъж. То скочи на земята и се затича да посрещне Шнайдер, а мъжът се изправи със странна скованост. Нещо трепна в съзнанието ми. Дадох още малко увеличение и огледах от главата до петите почти неподвижната фигура. Не носеше визьорна маска и лицето му беше…

Ченето ми увисна, когато осъзнах какво виждам.

Шнайдер и момчето си разменяха някакви сложни ръкостискания и сипеха нечленоразделни възклицания. Някъде по средата на този ритуал момчето се извърна, пое ръката на Таня Вардани и се поклони с театрална префърцуненост. Изглеждаше безвреден като фонтан в горещ ден на Харланов свят. След като прахолякът напълно се разсея, останалата част от посрещаческия комитет също бе изгубила зловещия си изглед. В чистия въздух те се оказаха видимо изплашени, млади нехранимайковци, които пристъпваха от крак на крак и помръдваха нервно брадички под маските. Оръжията им бяха жалка сбирщина от почти безполезен метал и когато скочих от люка, те всичките се отдръпнаха назад уплашено.

Разперих ръце с обърнати към тях длани.

— Прощавайте.