Сразени ангели

— Не се извинявай на тоя кретен — скастри ме Шнайдер, като същевременно стискаше вратлето на момчето, сякаш имаше намерение да го задуши. — Джоко, ела тук да кажеш здрасти на един истински Емисар. Запознай се с Такеши Ковач. Той е бил на Иненин.

— Наистина ли? — хлапето се приближи и ми подаде ръка. Имаше тъмна кожа и чудесно оформено тяло, истински, перспективен „ръкав“, който в зрелия си живот щеше да притежава мъжествена красота. Беше издокаран в безупречно ушит саронг и ватирано сако в подходящ цвят. — Джоко Руспиноджи, на вашите услуги. Извинявам се за драматичното посрещане, но по тези места човек трябва да е особено внимателен. Обадихте ми се по сателитна честота, до която има достъп само Клинът на Карера, и макар Ян да ми е скъп като брат, нямах никаква представа за връзките му из висшите сфери. Можеше да е клопка.

— Това е, защото използвахме кодиращо устройство — рече важно Шнайдер. — Отмъкнахме го от Клина. Джоко, крайно време е да свикнеш, че река ли да направя нещо, свършено е.

— Кой би могъл да ви поставя капан? — попитах.

— Ах — въздъхна момчето и в гласа му се долови умора и досада от света, сякаш трупана в продължение на няколко десетилетия. — Не са един и двама. Правителствени служби, Картелът, агенти на корпорации, кемпистки шпиони. Никой от тях няма причини да обича Джоко Руспиноджи. Да останеш неутрален, когато наоколо бушува война, не значи, че автоматично ще се отървеш от всичките си врагове. По-скоро ще загубиш и малкото приятели, които имаш, и ще си спечелиш подозрителност и завист от двете страни.

— Войната още не е стигнала толкова на юг — отбеляза Вардани.

Джоко Руспиноджи положи ръка на гърдите си.

— За което всички ние сме безкрайно благодарни. Но в наши дни да не си на фронтовата линия, означава, че си под една или друга форма на окупация. Приземяване е само на осемстотин километра западно от тук. Достатъчно близо сме да ни смятат за граничен пост, поради което се радваме на постоянен гарнизон и на периодичните посещения на политическите съветници на Картела. — Той въздъхна отново. — Всичко това излиза много скъпо.

Погледнах го подозрително.

— Имате гарнизон? Къде е той?

— Ей го там. — Момчето посочи с пръст през рамо към изплашените нехранимайковци. — О, има още няколко в свързочния бункер, както е по правилник.

— Това е вашият гарнизон? — попита Таня Вардани.

— Ами да — Руспиноджи изгледа с натъжени очи дрипавите войници и се обърна към нас. — Когато одеве споменах, че поддържането му е скъпо удоволствие, имах предвид посещенията на политическия съветник. За нас и за него. Съветникът не е кой знае колко изтънчен в изискванията си, но все пак има известни апетити, които трябва да бъдат задоволявани. Няма как, ако искаме да бъде на наша страна. По правило ги сменят през няколко месеца.

— Той къде е сега?

— Не бих ви поканил, ако беше тук. Отпътува миналата седмица. Погрижихме се да е доволен от това, което му предложихме.

Не можах да се сдържа и се засмях.

— Май сме дошли на нужното място.

— Зависи от това за какво сте дошли — отвърна Руспиноджи и погледна към Шнайдер. — Ян не беше никак изчерпателен. Но елате. Дори в Изкоп 27 има по-уютни местенца, където да обсъждаме работата.

Той ни отведе при търпеливо чакащата група войници и когато ги наближи, издаде странен, щракащ звук с уста. Човекът, който го носеше, се наведе тромаво и го повдигна. Зад мен Таня Вардани едва сега видя какво са направили с него и дъхът й секна.

Без никакво съмнение това бе най-лошото, което бях виждал да се е случило на някое човешко същество. Имаше нещо безкрайно зловещо в гледката на уродливата глава, закърпена с шевове сребрист метален цимент. Ако някой ме попиташе за мнение, щях да кажа, че това е „ръкав“, ударен от гъст шрапнелен огън. Попадението на всякакъв друг тип стрелково оръжие просто нямаше да остави нищо от него. Тук обаче неизвестен любител на експерименталната хирургия си бе направил труда да възстанови размазания череп на мъртвеца, запълвайки празнините с гума и метал и замествайки очните ябълки с фоторецептори, които надничаха от орбитите като сребърни паяци циклопи, очакващи своята жертва. После вероятно бе възстановил достатъчно от гръбначния мозък, за да съживи вегетативната система и основните двигателни функции и бе въвел ограничен брой предварително програмирани команди.

Преди да ме гръмнат в Северен край, имах един свързочен офицер, чийто афрокарибски „ръкав“ бе неговият собствен. Една нощ, докато очаквахме поредната сателитна бомбардировка в руините на някакъв храм, той ми разказа за някаква легенда, която народът им пренесъл първо през океана между два континента на Земята, а по-късно на един далечен свят, открит с помощта на марсианските карти, който сега бе известен като Латимер. Беше история за магьосници и техните роби, стъкмявани от телата на мъртъвци. Забравих как точно бе нарекъл създанията от тази легенда, но сега вече не се съмнявах, че би разпознал едно от тях в лицето на съществото, което държеше Джоко Руспиноджи на ръце.