Сребърна империя

Въпреки че си бе наложил да запази спокойствие, сърцето му заби по-бързо, когато слугите с поклони го отведоха до вратата на Сун Ким, човека, който провеждаше изпитите за почти всички постове в Ханджоу. Сун Ким беше взел името на управляващата династия като свое собствено, макар Сюан да подозираше, че по произход е от простолюдието. На него бе възложено да контролира средствата, отпуснати на Сюан за издържането на скромното му домакинство, тъкмо той беше получил много от писмата му през годините. И не бе отговорил на нито едно.

Слугите го въведоха в приемната и отстъпиха със сведени глави.

Администраторът живееше в разкош, сред скулптури и произведения на изкуството, които надминаваха средния вкус, и Сюан се усмихна на себе си при мисълта дали да не му направи комплимент. Така можеше да принуди противния дребосък да му подари онова, на което се възхищаваше. Но това бе само едно злобно хрумване. Възпитанието не би му позволило да е груб, независимо от обстоятелствата.

Други слуги забързаха да обявят пристигането му. Сюан обикаляше от картина на картина, като внимаваше да не се застоява твърде дълго. Времето бе нещо, с което разполагаше в изобилие, а знаеше, че Сун Ким ще го накара да чака.

За негова огромна изненада, администраторът излезе от вътрешните си покои почти незабавно. Сюан кимна и му бе отговорено със също толкова кратък поклон. Изтърпя любезните забележки с обичайната си сдържаност, без да показва растящото си нетърпение.

Накрая го въведоха във вътрешните покои и му поднесоха чай. Сюан се настани удобно и зачака.

— Имам необикновени новини, Сине на небето — започна Сун Ким.

Беше много стар, с бяла коса и набръчкана кожа, но си личеше, че е възбуден. Сюан повдигна небрежно вежда, сякаш сърцето му не биеше с всеки момент все по-бързо. Единственото, което можеше да направи, бе да запази мълчание.

— Монголският хан е мъртъв, Сине на небето — продължи Сун Ким.

Сюан се усмихна, после се засмя, с което обърка стареца.

— Това ли е всичко? — горчиво рече той.

— Помислих си… трябва да поднеса извиненията си, Сине на небето. Помислих си, че новината ще ти донесе огромна радост. Нима тя не бележи края на изгнаничеството ти? — Сун Ким поклати глава и опита отново: — Врагът ти е мъртъв, твое величество. Ханът е мъртъв.

— Не исках да те обидя, Сун Ким. Надживял съм двама монголски ханове и новината е наистина добре дошла.

— Тогава… не разбирам. Нима сърцето ти не се изпълва с щастие?

Сюан отпи от чая. Беше превъзходен.

— Не ги познаваш, както ги познавам аз — рече той. — Те няма да оплакват хана си. Вместо това ще изберат на негово място някой от синовете му и ще започнат да търсят нови врагове. Един ден, Сун Ким, ще стигнат дотук, до този град. Може би все още ще бъда затворник тук, когато настъпи това време. Може би ще гледам от същите тези коридори как войските им приближават градските стени.

— Моля те, Сине на небето. Ти си гост на императора, а не затворник. Не бива да казваш такива неща.

Сюан се намръщи и внимателно остави чашата си.

— Един гост може да си отиде, когато му се хареса. Един гост може да язди без стражи. Нека бъдем честни един с друг, Сун Ким.

— Съжалявам, твое величество. Надявах се да ти донеса радост, не мъка.

— Бъди сигурен, днес направи и двете. А сега, освен ако не желаеш да обсъдим писмените ми искания, ще се върна в покоите си.

Администраторът сведе глава.

— Не мога да удовлетворя желанието ти да видиш войниците си, Сине на небето. Подобни неща са отвъд моите скромни възможности.

Сюан стана от мястото си.

— Добре тогава. Но когато новият хан дойде, те ще ви потрябват и значи трябва да са силни и във форма. Тогава ще ви е нужен всеки човек.

Сега бе ред на Сун Ким да се усмихне. Град Ханджоу бе древен и могъщ. Намираше се далеч от границата с някогашните дзински земи. Идеята, че вражеска армия може да се доближи достатъчно до него, че да предизвика тревоги, беше наистина смешна.

Исторически бележки

Третият син на Чингис бил велик хан само дванадесет години, от 1229 до 1241 г. По времето, когато монголите нахлували в Европа, смъртта на Угедай се оказала една от повратните точки в историята. Западна Европа не можела да устои срещу тях. Средновековните замъци не можели да събудят повече страх от дзинските градове, а на бойното поле монголската тактика на бързи удари била на практика несломима. Не е преувеличение да се каже, че бъдещето на Запада се променило, когато сърцето на Угедай не издържало.

Знаем, че Угедай е бил все още млад и е умрял едва четиринадесет години след баща си. Не знаем защо е построил Каракорум — не кой друг, а синът на онзи хан, който не само презирал градовете, но и през целия си живот показвал колко слаба защита са всъщност те. Угедай обаче построил град като център на империята. До нас са достигнали описания на съвременниците — например думите на християнския монах Гийом дьо Рубрук. Сребърното дърво наистина съществувало; факт е също, че в Каракорум е имало както шаманистки светилища, така и ислямски джамии и най-малко една несторианска църква.