Сребърниците

— Проучихме околностите с дронове и георадар, както е по процедура — обясни ми после и се вгледа в снимката.

Върху нея се виждаха два оградени с червен флумастер квадрата.

— Храмът — каза техническият ръководител, посочвайки по-малкия квадрат. — Но това какво е?

След това очерта с пръст една много по-голяма структура, разположена по-нагоре.

— Голяма конструкция — отсече той. — Не каза ли, че храмът бил свързан с някакъв дворец?

— Дворецът на Пилат Понтийски — потвърдих аз.

Техническият ръководител не спираше да потупва големия квадрат.

— Значи ни чака още работа, щом свършим с храма — отсече той и се усмихна.

3

Късно следобед екипите от копачи разчистиха цялата мраморна врата, водеща към криптата.

Техническият ръководител извика мен и Козимо да отидем при него. След това слязохме по покритото с пясък стълбище, минавайки покрай застаналите от двете му страни археолози.

— Voilà! — заяви ръководителят, махвайки театрално с ръка към вратата.

Великолепната тежка мраморна врата беше украсена с релефи и заобиколена от три огромни каменни блока: един солиден трегер, поставен върху две колони.

— Как мислиш? — попита ме Козимо.

— Погребална камера! — отсякох аз. — Никога не биха сложили врата, направена от скъп мрамор с толкова много усилия, на обикновен склад.

Не бяхме сигурни как да я отворим и ни отне един час да намерим някакво решение. Работниците поставиха две хидравлични бутала между едната стена на стълбището и вратата. Предпазиха мраморното ѝ покритие с помощта на дъска, пъхната между нея и буталата. След това внимателно започнаха да засилват натиска върху буталата, отваряйки я сантиметър по сантиметър. Тя поддаде с проскърцване. Лъхна ни струя застоял въздух. Вратата бавно се отвори. Когато разстоянието между нея и рамката беше около трийсет сантиметра, буталата и дъската паднаха поради получилия се ъгъл.

Отворът беше достатъчно широк, за да се промуши някой слаб човек. Аз осветих пространството вътре с джобното си фенерче. Стълбището не представляваше кой знае какво. Криптата обаче беше богато украсена. Мозайка, покрита със слоеве прах. Един бюст в ниша в една от стените.

Погребална камера.

Със сигурност беше това.

„Добра работа, Бьорн“ — похвали ме татко и се усмихна.

4

„(…) Преизподнята не може да Те хвали; смъртта не може да Те славослови; онези, които слизат в рова, не могат да се надяват на Твоята вярност“.

Така пишеше Исаия119. И все пак трябваше да изчакаме.

Минаха няколко безкрайни часа, докато работниците проветриха и подготвиха погребалната камера. Както и в Египет, в такива помещения, които са били затворени в продължение на хиляди години, могат да се образуват следи от опасни гъби. За всеки случай раздадоха на археолозите предпазни маски. След като най-накрая решиха, че въздухът е безопасен, ми позволиха да вляза в погребалната камера. Тъй като бях слаб, лесно се шмугнах в тесния отвор. Козимо, който беше пълен, успя да се промуши вътре след серия от болезнени пъшкания. Дори и след проветряването въздухът в криптата беше застоял. В него се усещаше миризмата на камъни, прах и отминали векове, затворени под земята.

— Боже господи — прошепна Козимо, изпълнен със страхопочитание.

Огледах помещението в едната и в другата посока, местейки ръчния прожектор. Без съмнение се намирахме във великолепна гробница, достойна за обичан държавник. Подът беше покрит с мозайка, изобразяваща мотиви от римската митология. Сводестият таван беше украсен. На варовиковите стени бяха окачени плочки, изписани с латински сентенции. В сводести ниши бяха поставени вази и гърнета. В стените между колумбариите с урни, може би пълни с прахта или костите на близките или наследниците на Пилат, бяха изсечени релефи. Богове, грифони, нимфи с лири, войници, бойни колесници, теглени от коне.

Към нас се присъединиха още членове на екипа от археолози. Всички говореха шепнешком в израз на страхопочитание и уважение. Накрая тръгнахме заедно из криптата, като се любувахме на украсата, обсъждахме детайлите ѝ и правехме снимки.

Върху един подиум насред помещението беше поставен мраморен саркофаг. Издигаше се като миниатюрна планина. В краищата на капака бяха изсечени разцъфнали лиани. Двете дълги страни бяха украсени с релефи на римски богове. Опитах се да вдигна капака. Твърде тежък беше. Прокарах пръсти по долната му част. Мраморът под слоя прах беше гладък като кожата на девица.

В едната къса страна, която приех за долния край на саркофага, с прави линии беше изсечено името на починалия:

PONTIVSPILATVS

След първоначалния повърхностен оглед погребалната камера се опразни. Екип от работници трябваше да я почисти. Освен това двама се заеха с изследването на окачващия механизъм на тежката мраморна врата, за да видят защо е заяла. Тримата с Козимо и техническия ръководител бавно тръгнахме към бараките.

Хвърлих поглед към приятеля си, докато отпивах от чаша с прясно приготвено кафе. Той беше запалил лулата си.

— Имам една теория относно жената, която ме преследва — съобщих му аз.

— Илюминат? — сухо попита той. — Или розенкройцерка?