Средното царство

Потръпна, отдръпна се назад, за момент сведе очи и погледна ръката си, сякаш не беше негова. След това се стегна и й протегна кърпичката.

Усмивката и отговорът й го накараха да пламне.

— Задръж я. Да си имаш две.

Той преглътна, усмихна се и направи лек благодарен поклон.

На терасата тя опря ръце на парапета и се загледа към езерото.

— Язди ли ти се още?

Той отмести очи и леко се изчерви — беше си спомнил какво му бе казала Перлено сърце.

— Какво има? — тя го докосна нежно по рамото.

— Нищо — той се засмя и смени темата. — Спомняш ли си онзи ден на другия бряг на езерото? Онзи прием?

Тя погледна натам и кимна с полуотворена уста — виждаха се съвършените й бели зъбки.

— Онзи ден, когато оставих Хан да ме победи на стрелба с лък.

За миг замълчаха — въздухът между тях се насити със странна смесица от емоции. После тя отново се обърна към него и се усмихна:

— Хайде да отидем там. Нещо не ми се язди много. Нека се поразходим и си поговорим за добрите стари времена, а, Ли Юан?

Той я погледна срамежливо и се усмихна.

— Добре. С удоволствие. С най-голямо удоволствие.

* * *

Дълго след като Ли Юан си бе тръгнал, Фей Йен стоеше там, на брега на езерото, и замислено съзерцаваше водата.

Беше си помислила, че ще е забавно да си поиграе на старата игра: да пофлиртува с него и може би по-късно, на някое тайно местенце, далече от надничащи очи, да го запознае с удоволствия, много по-изтънчени от тези, които можеха да му предложат прислужничките му. Но Ли Юан искаше повече. Много повече, въпреки че беше невъзможно.

Гласът му все още отекваше в ума й:

— Твоят син ще бъде Танг.

Беше ли забелязал изненадата й? Беше ли забелязал колко неподготвена я свариха тези думи? Засмя се, за да го накара да престане да говори, да го накара да мисли, че всичко това е шега, ала по очите му личеше колко сериозно говори всъщност.

— Невъзможно е — каза тя, когато той го повтори. — Знаеш какъв е законът, Ли Юан.

— Спала ли си с него? Това ли искаш да ми кажеш?

— Какво?! — тя го бе погледнала объркано, шокирана от наглостта му. — Какво искаш да кажеш?!

Това явно не му даваше мира — продължи да настоява:

— Спала ли си с него? Преди сватбата? Важно е, Фей Йен. Спала ли си с него, или не си?!

Тя преглътна, сведе поглед и се изчерви силно.

— Не! Как?! Никога не сме имали възможност. И освен това…

Сълзите й го смекчиха. Но когато я остави да си поеме въздух, тя разбра. Законът казваше, че мъж не може да се ожени за съпругата на брат си. Но дали една съпруга беше наистина съпруга, след като бракът не е бил консумиран?

Беше го погледнала с широко отворени очи, смаяна и от това, че я иска за своя жена, и от това, че беше готов да се изправи срещу закона, за да я направи своя съпруга.

— Значи, разбра ме, Фей Йен? — беше казал той и тя бе кимнала; цялото й същество бе притихнало под огромността на всичко, което той й предлагаше. Негова съпруга. Искаше тя да бъде негова съпруга. Но нямаха възможност да си кажат нищо повече, защото старият прислужник дойде и съобщи, че баща му го вика — и той, изведнъж по-объркан и от нея, се бе поклонил и веднага бе тръгнал, оставяйки всичко нерешено.

СИНЪТ ТИ ЩЕ БЪДЕ ТАНГ.

Да, помисли си тя. Радостни сълзи изведнъж бликнаха от очите й. Така и ще стане. Така й е писано.

* * *

Канцлерът на баща му, Чун Ху-Ян, го пресрещна пред Залата на вечната истина. Огромните врати бяха затворени и ги пазеха стражи; огромното колело на УАЙ УИ ЛУН бе надвиснало над канцлера. Той се поклони на момчето.

— Какво има, Ху-Ян? Какво иска баща ми?

Но Чун Ху-Ян не беше усмихнат както обикновено. Изгледа Ли Юан странно, почти сурово, после махна шапката му за езда, завъртя го и го огледа от всички страни.

— Бях излязъл на езда… — заобяснява Ли Юан, но канцлерът поклати глава, все едно му казваше: „Тихо, момче.“

Юан преглътна. Какво се бе случило? Защо Ху-Ян беше толкова сериозен и официален? Да не би да е заради онова с прислужничките? О, богове, да не би да е заради това?

Доволен, Чун Ху-Ян отстъпи назад и даде сигнал на стражите.

Звъннаха два звънеца — първият — ясен и звънък, вторият — дълбок, отекващ. Бавно и безшумно огромните врати се отвориха.

Юан се загледа по пътеката, прекосяваща голямата зала, и потръпна. Какво ставаше? Защо баща му не го бе извикал в покоите си както обикновено? Каква беше тази неочаквана парадност?

Ли Шай Тун седеше на трона си върху Присъствената платформа в дъното на залата.

— Поклони се, Ли Юан — прошепна му Чун Ху-Ян и Юан изпълни нареждането — поздрави баща си с пълен КО ТУ за първи път от деня на приема — деня на състезанието с лък.

Изправи се бавно — студеното докосване на плочките призрачно трептеше по челото му. После хвърли поглед на Чун Ху-Ян и тръгна към баща си между колоните.

По средата на пътеката той забеляза непознатия, застанал в подножието на платформата. Висок, слаб ХАН с обръсната глава, облечен с керемидена роба на учен, но на гърдите му имаше дворцова емблема.

Момчето спря в подножието на стъпалата и се поклони още веднъж, след това се изправи и погледна Танга.

— Викали сте ме, татко?