Стая

— О, я виж — казва Мам, — охлюв.

Навеждам се да го видя.

— Виж, гигантски булдозер, който събаря небостъргач.

— Виж — сега е тя, — едно фламинго прелита покрай нас.

— Виж, зомби с потекли лиги.

— Джак! — Това я кара да се усмихне за половин секунда.

После вървим по-бързо и пеем „Тази земя е твоята родина“.

След това сваляме Черга обратно долу и тя ни е летящото килимче, носим се над Северния полюс.

Мам избира Труп, където лежим супермирно, аз забравям и си почесвам носа, така че тя печели. После аз искам Трамплин, но тя казва, че не желае повече Физическо.

— Ти просто коментирай, а аз ще правя подскачането.

— Не, извинявай, ще си полегна малко.

Днес не е много забавна.

Изваждам Яйчена змия от Подкреватчо много бавно, мисля, че я чувам как съска с езика си от игла, Ссссссдравей. Погалвам я, особено яйцата, които са напукани или смачкани. Едно се строшава в пръстите ми, аз отивам и приготвям лепило с малко брашно, залепвам парчетата върху хартия с редове и правя зъбеста планина. Искам да покажа на Мам, но очите й са затворени.

Влизам в Гардеробчо и си играя на миньор на въглища. Намирам къс самородно злато под възглавницата си, той е всъщност Зъб. Не е жив и не се огъна, счупи се, ама не се налага да го пускаме в Тоалетна. Той е направен от Мам, от капки вода от нея.

Изваждам глава навън и очите на Мам са отворени.

— Какво правиш? — питам я аз.

— Просто си мисля.

Аз мога да мисля и да правя интересни неща едновременно. Тя не може ли?

Става да приготви обяд, кутия с макарони, всичките оранжеви, делисиосо.

След това аз си играя на стария грък Икар и как му се топят крилата. Мам мие чиниите много бавно. Чакам я да приключи, за да играе и тя, само дето тя не иска, а просто седи на Люлящ и се люлее.

— Какво правиш?

— Все още мисля. — След малко пита: — Какво има в калъфката на възглавницата?

— Това ми е раницата. — Вързал съм й двата края около врата си. — Тя е за отиването Навън, когато ни спасят. — Сложил съм Зъб и Джип, и Дистанционно, и чифт гащи за мен и за Мам, също и чорапи, и Ножица, и четирите ябълки за когато огладнеем. — Има ли вода? — питам я.

Мам кима.

— Реки, езера…

— Ама не, за пиене, има ли кранче?

— Много кранчета.

Радвам се, че не се налага да нося и бутилка, защото раницата ми е вече доста тежка, трябва да я придържам на шията си, за да не ми смачка говоренето.

Мам се люлее ли люлее.

— Преди мечтаех как ще ме спасят. Пишех бележки и ги криех в торбите с боклука, но никой така и не ги намери.

— Трябвало е да ги пуснеш в Тоалетна.

— А когато крещим, никой не ни чува — казва тя. — Снощи включвах и изключвах лампата половината нощ, но после си помислих, че няма кой да види.

— Ама…

— Никой няма да ни спаси.

Нищо не казвам първо, после:

— Ти не знаеш всичко.

Лицето й е по-странно, отколкото някога съм виждал.

Предпочитам да я Няма цял ден, в место да е такава не Мам.

Свалям си книгите от Лавица и ги чета: „Сгъваемо летище“ и „Приспивни песнички“, и „Дилън Копача“, който ми е любим. На „Палавото зайче“ спирам по средата и го запазвам за Мам, вместо това чета „Алиса“, но прескачам страшната Херцогиня.

Мам най-накрая спира да се люлее.

— Може ли да бозна?

— Разбира се, ела тук.

Сядам в скута й и вдигам тениската й, и бозкам много дълго време.

— Приключи ли — казва тя в ухото ми.

— Аха.

— Слушай, Джак. Слушаш ли ме?

— Винаги слушам.

— Трябва да се измъкнем оттук.

Гледам я втрещено.

— И ще трябва сами да го направим.

Ама тя каза, че сме като в книга, човекове в книга как избягват от нея?

— Трябва да направим план. — Гласът й е много писклив.

— Като например?

— Само да знаех. От седем години се опитвам да измисля такъв.

— Можем да бутнем стените. — Само че нямаме голям джип, за да ги срутим, дори булдозер нямаме. — Можем да… взривим Врата.

— С какво?

— Котката го направи в „Том и Джери“…

— Хубаво е, че обмисляш разни идеи — казва Мам, — но ни трябва някоя, която е наистина осъществима.

— Мнооого голям взрив — казвам аз.

— Ако е мнооого голям, ще взриви и нас.

Не се бях сетил за това. Правя друго обмисляне.

— О, Мам! Можем… да изчакаме, докато Стария Ник дойде през нощта, и ти да му кажеш: „Я виж каква вкусна торта сме приготвили, хапни си голямо парче от нашата вкусна Великденска торта“, а всъщност ще е отрова!

Мам клати глава.

— Ако го разболеем, няма да ни даде кода.

Обмислям толкова силно, че чак боли.

— Други идеи?

— Ти на всичките казваш „не“.

— Извинявай. Просто се опитвам да гледам реалистично.

— Кои идеи са реалистично?

— Не знам. Не знам. — Мам облизва устни. — Не спирам да мисля за момента, в който вратата се отваря, ако успеем да го уцелим точно на секундата, дали бихме могли да се шмугнем покрай него?

— О, да, това е яка идея.

— Дори ако само ти успееш да се измъкнеш, докато аз се хвърлям към очите му… — Мам поклаща глава. — Няма начин.

— Има начин.

— Ще те хване, Джак, ще те хване, преди да си стигнал до средата на двора, и… — спира да говори.

След минута аз казвам:

— Някакви други идеи?

— Все същите ми се въртят, отново и отново, като хамстери на колела — казва Мам през зъби.

Защо хамстерите ходят на колела? Това като виенско колело на панаир ли е?