Стая

Този път, след като ме навива със свити ръце, мога да си ги провра през главата, помахвам с пръсти в края на Черга.

— Браво. Сега пробвай да се изхлузиш нагоре, все едно е тунел.

— Прекалено е стегнато. — Не знам как се е справил Графа, докато е потъвал. — Изкарай ме оттук.

— Изчакай малко.

— Изкарай ме веднага!

— Ако продължаваш да изпадаш в паника — казва Мам, — планът ни няма да проработи.

Пак плача, Черга е мокра на челото ми.

— Вън!

Черга се развива, дишам отново.

Мам слага ръката си на лицето ми, но аз я отхвърлям.

— Джак…

— Не.

— Чуй ме.

— Глупендерски план „Б“.

— Знам, че е страшно. Да не мислиш, че не знам? Но трябва да опитаме.

— Не, не трябва. Не и докато стана на шест.

— Има и нещо, което се нарича просрочка.

— Какво? — Гледам Мам и не разбирам.

— Трудно е да се обясни. — Изпуска въздух: — Къщата на Стария Ник всъщност не е негова, а е на банката… те ще се ядосат и може да се опитат да му я отнемат.

Чудя се как може банката да го направи. Може би с голям багер?

— Заедно със Стария Ник вътре ли? — питам аз. — Както Дороти, когато торнадото й вдига къщата във въздуха?

— Чуй ме. — Мам ме хваща за лактите, така че наистина ме боли: — Опитвам се да ти кажа, че той никога няма да позволи на никого да влезе в къщата му или в двора му, защото така ще открият Стая, нали?

— И ще ни спасят!

— Не, той никога няма да позволи това да се случи.

— Какво ще направи?

Мам смуче устната си, та чак не се вижда.

— Мисълта ми е, че трябва да избягаме преди това. Ти ще влезеш пак в чергата и ще се упражняваме, докато се научиш да излизаш.

— Не.

— Джак, моля те…

— Много ме е страх — изкрещявам аз. — Няма да го направя никога и те мразя.

Мам диша тежко, сяда на Под.

— Няма нищо.

Как така няма нищо, като я мразя?

Ръцете й са върху корема.

— Аз те донесох в Стая, не исках, но се случи и нито веднъж не съм съжалила.

Аз я гледам втренчено и тя ме гледа втренчено.

— Тук си заради мен и тази вечер ще те измъкна.

— Добре.

Казвам го много тихо, но тя чува. Кима.

— А после ти с горелката. Един по един, но и двамовете. Мам пак кима.

— Важен си ти обаче. Само ти.

Клатя глава, та почти ми се откачва, защото не съм само аз.

Поглеждаме се отново, без да се усмихваме.

— Готов ли си да се върнеш в чергата?

Кимам. Лягам долу, Мам ме навива суперстегнато.

— Не мога…

— Разбира се, че можеш. — Усещам как ме потупва през Черга.

— Не мога, не мога.

— Можеш ли да изброиш до сто?

Броя, лесно, много бързо.

— Вече звучиш по-спокоен. След минутка ще му хванем цаката — казва Мам. — Хм. Питам се… ако извъртането не върши работа, дали не би могъл някак си… да се развиеш?

— Ама аз съм отвътре.

— Знам, но можеш да достигнеш края с ръце и да намериш правилния ъгъл. Хайде да пробваме.

Опипвам, докато попадна на нещо остро.

— Точно това е — казва Мам. — Чудесно, сега дърпай. Не натам, на другата страна, така че да усещаш как се разхлабва. Все едно белиш банан.

Издърпвам съвсем малко.

— Лежиш накрая, притискаш я.

— Извинявай. — Сълзите пак идват.

— Няма нужда да се извиняваш, много добре се справяш. А ако се търкулнеш?

— На коя страна?

— На която ти се струва по-хлабаво. Може би по корем, после намери пак края на чергата и го издърпай.

— Не мога.

Правя го. Изваждам си единия лакът.

— Отлично. Наистина успя да я разхлабиш отгоре. Хей, а как е сядането, мислиш ли, че можеш да седнеш?

Боли и е невъзможно.

Сядам и двата ми лакътя са отвън, а Черга се развива около лицето ми. Мога цялата да я махна.

— Успях — извиквам аз. — Аз съм най-добрият банан.

— Ти си най-добрият банан — казва Мам. Целува ме по лицето, което е цялото мокро. — Сега да опитаме пак.

Когато съм толкова уморен, че трябва да спрем, Мам ми казва как ще е Навън.

— Стария Ник ще кара по улицата. Ти си отзад, в откритата част на пикапа, така че той не може да те види, ясно? Хващаш ръба на пикапа, за да не паднеш, защото ще се движи бързо, ето така. — Бута ме и ме търкаля насам-натам. — После, когато натисне спирачка, ще почувстваш нещо като… бутване в обратната посока, докато пикапът намалява. Това означава знак „Стоп“, на който шофьорите трябва да спрат за малко.

— Дори и той?

— О, да. Така че още щом усетиш, че пикапът вече почти не се движи, значи е безопасно да скочиш отстрани.

В Открития космос. Не го казвам, знам, че не е така.

— Ще се приземиш на тротоара, ще е твърдо като… — оглежда се — … като порцелан, само че по-грубо. И ще бягаш, бягаш, бягаш, като Малката питка.

— Лисицата изяде Малката питка.

— Добре, лош пример — казва Мам. — Но този път ние ще сме хитрите измамници. Тичай, Джак, и бърз бъди…

— … Свещника ти прескочи.

— Трябва да тичаш по улицата, далеч от пикапа, супербързо, като… нали си спомняш анимационното филмче, което гледахме веднъж, „Бегачът“?

— Том и Джери също бягат.

Мам кима.

— Най-важното е да не оставяш Стария Ник да те хване. А, да, опитай се също да се качиш на тротоара, ако можеш, онази част, която е малко по-висока, така няма някоя кола да те бутне. Трябва и да крещиш, така че някой да ти помогне.

— Кой?

— Не знам, който и да е.

— Кой е, който и да е?