Стив Джобс: Единствената официална биография на основателя на Apple

Джобс започва да настоява за създаването на преносим плейър през есента на 2000 г., но Рубинщайн му казва, че необходимите компоненти все още не са налични, и го моли да изчака. След няколко месеца Рубинщайн вече разполага с подходящ, съвсем малък LCD-екран и презареждаща се литиево-полимерна батерия. По-сериозно предизвикателство представлява намирането на харддиск, достатъчно малък и същевременно с достатъчно памет, за да се получи страхотен плейър. А после, през февруари 2001 г., Рубинщайн отива на едно от редовните си пътувания до Япония, където обикаля доставчиците на „Епъл“.

В края на рутинната среща в „Тошиба“ японските инженери споменават, че в лабораторията имат нов продукт, който ще е готов до юни месец същата година. Става въпрос за миниатюрен 1,8-инчов (46 мм) диск, който ще има около 5 гигабайта памет (приблизително хиляда песни). Инженерите на „Тошиба“ казват, че не са сигурни какво да го правят. В мига, в който го вижда, Рубинщайн моментално разбира за какво може да се използва. Хиляда песни в джоба ти! Идеално. По лицето му обаче не трепва дори мускулче. В онзи момент Джобс също е в Япония и изнася реч на конференцията „Макуърлд“ в Токио. Същата вечер двамата се срещат в хотел „Окура“, където е отседнал Джобс.

– Сега вече знам как да го направя – докладва му Рубинщайн. – Трябва ми само един чек за 10 милиона долара.

Джобс на секундата подписва чека. И така, Рубинщайн започва преговори с „Тошиба“ за изключителните права върху всеки един диск, който могат да произведат. Същевременно търси човек, който да застане начело на екипа и да разработи устройството.

Тони Фадел е дързък (и малко безочлив) млад програмист и предприемач, със завладяваща усмивка и външност на почитател на киберпънка, който основава първите си три фирми още докато следва в Мичиганския университет. Първо работи в „Дженеръл Меджик“, компания за изработка на малки ръчни устройства (там среща и напусналите „Епъл“ Анди Херцфелд и Бил Аткинсън), а после прекарва известно време във „Филипс Електроникс“, където дразни уравновесените представители на стадната култура с късата си изрусена коса и бунтарски стил. Междувременно са му хрумнали няколко идеи за създаването на по-добро дигитално музикално устройство, които безуспешно се опитва да продаде на „Риъл Нетуъркс“, „Сони“ и „Филипс“. Един ден, докато е на ски с чичо си в Колорадо и се вози с лифта към пистата, мобилният му телефон звънва. Обажда се Рубинщайн, който му казва, че „Епъл“ търси човек за разработването на „малко електронно устройство“. Фадел, на когото изобщо не му липсва увереност, заявява, че е истински магьосник, когато става дума за подобни машини. Рубинщайн го кани да дойде в Купертино.

Фадел предполага, че го наемат да работи върху някакъв персонален цифров асистент (PDA), вероятно наследник на платформата „Нютон“. Когато обаче се среща с Рубинщайн, разговорът бързо се насочва към iTunes, който е на пазара от три месеца.

– От много време се опитваме да прикачим някой от съществуващите MP3-плейъри към iTunes и резултатът е ужасен! – обяснява му Рубинщайн. – Затова по-добре да си направим собствен.

Фадел се въодушевява.

– Бях страстен почитател на музиката – разказва той. – Вече се бях пробвал да направя нещо подобно в „Риъл Нетуъркс“, както и да прикача MP3-плейър към Palm PDA.

Съгласява се да се присъедини към тях – поне като консултант. След няколко седмици Рубинщайн започва да настоява, че ако иска да води екипа, ще трябва да стане редовен служител на „Епъл“. Фадел обаче отказва, защото твърде много държи на свободата си. Рубинщайн се вбесява от „хленченето“ му, както го нарича.

– Това решение може да промени живота ти – казва на Фадел. – И никога няма да съжаляваш!

Решава да принуди Фадел, дори ако трябва да му държи ръката, докато подписва. Събира в една стая двайсет и няколкото души, които се занимават с този проект. Когато Фадел влиза, Рубинщайн му заявява:

– Тони, няма да довършим проекта, освен ако не подпишеш договора и не станеш щатен служител. Е, с нас ли си, или не? Трябва да решиш сега, точно в този момент.

Фадел поглежда Рубинщайн право в очите, после се обръща към останалите присъстващи и пита:

– Това нормална практика ли е в „Епъл“? Винаги ли принуждавате хората да подписват договори, без да желаят?

Млъква за миг, после казва „добре“ и с неохота разтърсва ръката на Рубинщайн.

– Дълги години помежду ни имаше една горчивина – спомня си Фадел по-късно.

Рубинщайн се съгласява:

– Не мисля, че той ми го прости.