Стъклени къщи

— Марш! — от Майкъл се бе научил да крещи заповеди и това вършеше работа, защото Клеър вече вървеше към стълбите без желание. Студеният полъх остана наоколо и тя видя и Ева да потръпва.

На горния етаж също бе тихо, освен тропането на Миранда по вратата, което се чуваше отдалеч.

— Това не ми харесва — отбеляза Клеър. — Оливър знае, че Майкъл нищо не може да направи след разсъмване, нали?

— Не знам — каза Ева и прехапа долната си устна. По-голямата част от грима и или се бе изтрил, или измил от потта, дори и устните й имаха нормален естествен цвят, май за пръв път, откакто Клеър я познаваше. — Права си. Откачено е. Защо точно сега да се откажат?

— Не са — чу се глас, който Клеър разпозна, преди да види лицето. Вратата на спалнята на Майкъл се отвори и от там се усмихна Моника Морел. Джина и Дженифър стояха зад нея.

Всички държаха ножове и това бе много по-страшно от Миранда, колкото и луда да бе тя.

Ева застана между Клеър и Моника и започна да я кара да отстъпва по коридора.

— Влез в стаята си — каза Ева. — Заключи вратата.

— Няма да ти свърши работа — каза Моника, като се надигна, за да погледне зад Ева. — Знаеш ли защо? Знаеш ли?

На Клеър не й се наложи да пита. Чу вратата зад нея да се отваря, завъртя се и видя мъж в полицейска униформа, който пристъпи в коридора с изваден пистолет.

— Запознай се с брат ми Ричард — изкикоти се тя. — Нали е сладур?

Може и да е, но Клеър виждаше само пистолета, който бе голям, лъскав и черен. Досега не бяха насочвали пистолет към нея, а това я плашеше много повече от ножовете.

— Млъквай, Моника — каза той и кимна към другия край на коридора. — Дами. Надолу, моля. Не искаме да се пролива кръв. — Звучеше по-скоро раздразнен, сякаш масовото нахлуване в нечия къща само бе забавило сутрешното му кафе.

Клеър отстъпи, докосна Ева и прошепна:

— Какво да правим? — тя питаше и Майкъл, колкото и безполезно да бе това.

— Предполагам трябва да слезем долу — рече Ева. Звучеше пораженчески.

Хладният полъх се усети по-силно.

— Това май е „не“? — повя топъл въздух. — Това „да“ ли е? — още топъл полъх. — Шегуваш се, Майкъл. Да останем тук? Хубаво, но вече си призрак, — а те двете как щяха да се бият с три момичета с ножове и полицай с пистолет?

Ева припадна. Направи го толкова убедително и така добре, че Клеър не бе напълно сигурна, че припадъкът не е истински. Моника, Джина и Дженифър я погледнаха, намръщиха се, а Клеър се наведе и започна да й вее в лицето.

— Поряза се — каза тя. — Изгубила е много кръв.

Надяваше се това да е преувеличено, но не бе сигурна, защото черната хавлия бе паднала от ръката на Ева и изглеждаше подгизнала.

— Остави я — каза братът на Моника. — И без това ни трябваш ти.

— Но тя кърви! Трябва й…

— Тръгвай. — Той я блъсна и тя едва не се набоде на ножа, който Джина държеше. — За бога, Моника, изчезвай! Мисля, че мога да се справя с едно момиче.

Моника му се намръщи.

— Оливър каза, че когато всичко свърши, е наша.

— Да, когато свърши. Но засега не е, затова не се меси!

Тя му показа среден пръст, после се отмести, за да мине Клеър. Тя мина много бавно, разтреперана, започна да ридае и веднъж започнала, нямаше спиране.

— Виждаш ли? — каза Моника през рамо на Дженифър. — Казах ти, че е страхливка.

Клеър се преви, застена и много целенасочено повърна върху обувките на Моника. Оказа се напълно достатъчно. Моника изпищя ужасена и я зашлеви, Джина я сграбчи, Дженифър се отдръпна, а Ричард, объркан от този момичешки бой, отстъпи няколко крачки, за да не застреля по погрешка не когото трябва.

— Хей — силно и ядосано извика Шейн. Той бе на стълбите и ги гледаше през парапета. — Стига толкова. Ще ви дам проклетата книга. Само ги оставете на мира.

— Не е честно — промърмори Моника, като го гледаше свирепо. И той отвърна на погледа й така, сякаш с удоволствие поне веднъж би престъпил правилото да не се удрят момичета… — Ричард, застреляй го!

— Не — каза Ричард отегчено. — Аз съм полицай. Стрелям само, по когото ми наредят, а ти не си шефът.

— Ще стана. Един ден.

— Значи ще го застрелям, когато станеш — каза той. — Шейн, нали? Ела тук.

— Първо ги пусни.

— Няма да стане, затова си докарай задника тук, преди да съм решил, че нито една не ми трябва. — Ричард сложи ръка на спусъка за убедителност. Шейн бавно се изкачи до най-горното стъпало и спря.

— Къде е? — попита Ричард.

— Книгата ли? На сигурно място. И то такова, че ако ме вбесиш, никога няма да я намериш, Дик.

Ричард стреля. Всички, дори и Моника, изпищяха, а Клеър се огледа шокирана. Не бе я улучил. Във вратата на стаята на Майкъл зееше голяма дупка.

О! Нарочно бе стрелял встрани.

— Приятел — каза Ричард уморено, — не съм в настроение. Не съм спал от трийсет и шест часа, сестра ми е луда…

— Хей! — изропта Моника.

— … и ти не си голямата ми любов от гимназията.

— Той не е голямата ми любов от гимназията, Ричард!

— Работата е там, че не ми пука нито за теб, нито за приятелите ти, нито за проблемите ти, защото за мен в това няма нищо лично. Моника ще те убие, защото е луда. Аз ще те убия, защото ме предизвикваш. Разбрахме ли се?

— Е, въпросът е малко личен — каза Шейн.