Приземяваме се не с плясък, а с отекващ звън на метал. Принудена съм да се претърколя, за да не си раздробя глезените, но въпреки това усещам как тъпа, смъдяща болка пробягва нагоре по костите ми.
Поне Кал има благоразумието да избере тръбата зад нас, като изолира реката и войната зад гърбовете ни. Тя издава пневматично съскане и се затваря херметически. Но това няма да ни предпази задълго, не и от легиона.
- Още тунели? - питам задъхано, извъртайки се към Фарли. От движението пред очите ми започват да плуват петна и се налага да се облегна тежко на стената с треперещи крака.
Както направи и на улицата, Фарли подлага ръка под рамото ми и ме крепи.
- Не, това не е тунел - казва с озадачаваща самодоволна усмивка.
И тогава го усещам. Като жужащ някъде акумулатор, но по-голямо. По-силно. Пулсира навсякъде около нас, надолу по странния проход, плувнал в примигващи копчета и приглушени, жълти светлини. Зървам как надолу по коридора се движат червени шалове, криещи лицата на членовете на Гвардията. Изглеждат замъглени, като алени сенки. Със силно скърцане, подобно на стон, цялото помещение се разтърсва и
- Лодка. Подводница - казва Кал. Гласът му е далечен, треперлив и слаб. Точно както се чувствам аз.
Никой от нас не изминава повече от няколко стъпки, преди да рухнем върху скосените стени.
ТРЕТА ГЛАВА
През изминалите няколко дни се събудих в затворническа килия, а после - във влак. Сега - в подводница.
Започвам да мисля, че всичко това е било сън или халюцинация, или нещо по-лошо. Но може ли да се чувстваш уморен в сънищата? Защото аз определено се чувствам. Изтощението ми прониква чак в костите, във всеки мускул и нерв. Сърцето ми само по себе си е цяла рана, все още кървящо от предателството и провала. Когато отварям очи и откривам тесни, сиви стени, всичко, което искам да забравя, нахлува обратно. Сякаш кралица Елара отново е в главата ми и ме принуждава да изживявам наново най-лошите си спомени. Колкото и да се опитвам, не мога да ги спра.
Кротките ми прислужнички бяха екзекутирани без никаква вина, освен че гримираха кожата ми. Тристан, пронизан като прасе на шиш Уолш. Тя беше на годините на брат ми, прислужница от Подпорите, моя приятелка -
Койката под мен е твърда, с тънки одеяла, без прилична възглавница, но една част от мен иска отново да си легне. Главоболието ми вече се връща, тупти с електрическия пулс на тази появила се като по чудо лодка. То ми напомня безмилостно - тук няма покой за мен. Все още не, не и докато има да се свършат толкова много неща.
Премятам крака отстрани на койката, като едва не си блъсвам главата в койката над мен, и откривам спретнато сгънат кат дрехи на пода. Черни панталони, които са ми прекалено дълги, тъмночервена риза с протрити лакти и ботуши с липсващи връзки. Нищо подобно на хубавите дрехи, които открих в килията за Сребърни, но усещам допира им до кожата си като нещо правилно.