Стъкленият меч

За секунда я оставям да ме тегли със себе си. Боли ме твърде много, за да мисля ясно. Но с един поглед назад разбирам какво прави, какво се опитва да ме накара да направя.

-    Няма да си тръгна без него - изкрещявам за втори път днес.

-    Мисля, че той се справя чудесно и сам - казва тя: сините й очи отразяват огъня.

Някога мислех като нея. Че Сребърните са непобедими, богове на земята, твърде могъщи за унищожаване. Но точно тази сутрин убих трима: Арвън, силноръкия от Династия Рамбос и лорда нимфа Самос. Вероятно и още с гръмотевичната буря. А те за малко не убиха мен и Кал. Трябваше да се спасяваме взаимно на арената. И трябва да го направим отново.

Фарли е по-едра от мен, по-висока и по-силна, но аз съм по-подвижна. Дори и разтърсена от експлозии и полуглуха. Едно светкавично движение на глезена ми, едно добре премерено блъсване и тя се препъва назад и ме пуска. Едновременно с това се обръщам с протегнати длани, търся опипом онова, което ми трябва. Нарси има далеч по-малко електричество от Арчън или дори Подпорите, но сега не ми е нужно да изсмуквам електрическа мощ от нищо. Създавам си я сама.

Първият изблик на вода от нимфите връхлита върху пламъците със силата на приливна вълна. По-голямата част от нея се изпарява светкавично, но останалото се стоварва върху стената и гаси големите огнени езици. Отговарям на водата със собственото си електричество, прицелвам се към вълните, които се къдрят и се разбиват във въздуха. Зад вълната Сребърният легион марширува напред, хвърляйки се към нас. Поне окованите във вериги Червени са изтеглени, пренасочени към тила на колоната. Дело на Мейвън. Няма да позволи да го забавят.

Войниците му срещат мълнията ми вместо открит въздух, а зад нея огънят на Кал рязко пламва отново от жаравата.

-    Отдръпнете се назад бавно - казва Кал и посочва с разтворена длан. Имитирам отмерените му стъпки, внимавам да не отделям поглед от връхлитащата ни гибел. Заедно се придвижваме ту напред, ту назад и прикриваме собственото си отстъпление. Когато неговият пламък се снишава, моята мълния се издига. Заедно имаме шанс.

Той шепне кратки команди къде да стъпим, кога да издигнем стена, кога да я оставим да падне. Изглежда по-изтощен, отколкото съм го виждала някога, с вени, синьо-черни под бледа кожа, със сиви кръгове около очите. Знам, че сигурно изглеждам по-зле. Но неговото крачене ни възпира да се изтощим напълно, като позволява на мънички частици сила да се върнат точно когато имаме нужда.

-    Само още малко - обажда се Фарли, гласът й отеква изотзад. Но тя не хуква. Остава с нас, макар да е просто човешко същество. По-смела е, отколкото съм й признавала.

-    Още малко до какво? - изръмжавам през стиснати зъби и запращам нова мрежа от електричество. Въпреки заповедите на Кал ставам по-бавна и през мрежата прелитат няколко отломки. Тя се разбива на няколко метра разстояние, превръща се в прах. Времето ни изтича.

Но също и това на Мейвън.

Усещам мириса на реката и на океана оттатък. Остър и солен, той ме зове, но нямам представа за какво. Знам единствено, че Фарли и Шейд вярват, че той ще ни спаси от челюстите на Мейвън. Когато хвърлям поглед зад себе си, не виждам нищо освен булеварда, който свършва със задънена улица досами реката. Фарли стои в очакване, късата й коса се развява на горещия вятър. Скачайте, произнася тя само с устни, преди да се метне от ръба на разбитата улица.

Каква е тази нейна мания да скача в бездни?

-    Иска да скочим - казвам на Кал и се обръщам назад точно навреме, за да изместя стената му.

Той изсумтява в знак на съгласие твърде съсредоточен, за да говори. Подобно на мълнията ми пламъците му стават слаби и редки. Сега почти можем да виждаме през тях до войниците от другата страна. Потрепващ пламък разкривява чертите им, превръща очите в горящи въглени, устите - в паст със зинали хищни зъби, а мъжете - в демони.

Един от тях пристъпва към огнената стена достатъчно близо да се опари. Но не се опарва. Вместо това разделя пламъците като завеса.

Само един човек може да прави това.

Мейвън изтръсква жарава от глупавата си пелерина, оставя коприната да изгори, докато бронята му удържа на огъня. Има наглостта да се усмихне.

А по някакъв начин Кал има сили да се извърне. Вместо да разкъса Мейвън с голи ръце, той хваща китката ми в изгарящата си хватка. Впускаме се в спринт заедно, без да си правим труда да си пазим гърбовете. Мейвън не може да се мери с никого от двама ни и го знае. Вместо това изкрещява. Въпреки короната и кръвта по ръцете си той все още е толкова млад.

-    Бягай, убиецо! Бягай, Мълниеносно момиче! - смехът му отеква от ронещите се руини, преследва ме. - Няма място, на което да не ви намеря!

Смътно осъзнавам, че мълнията ми отслабва и угасва, докато се отдалечавам. Пламъкът на самия Кал рухва заедно с нея, прави ни уязвими за останалата част от легиона. Но ние вече скачаме във въздуха към реката на три метра отдолу.