- Дръжте се за мен - изкрещява Шейд, за да надвика шумотевицата, като нагласява хватката си върху двама ни. Обгръща раменете ми с ръка, притиска ме с всичка сила към себе си почти непоносимо силно. Очаквам станалото ми вече неприятно усещане за скачане, но то така и не идва. Вместо това ме посреща по-познат звук.
Пушечна стрелба.
Сега това, което спасява живота ми, не е способността на Шейд, а плътта му Предназначен за мен куршум го улучва в месестата част на ръката над лакътя, а друг изстрел улучва крака му Той изревава от болка и едва не пада върху напуканата земя отдолу Усещам изстрела през тялото му, но нямам време за болка. Още куршуми свистят из въздуха, твърде бързи и многобройни, за да се съпротивляваме. Можем само да тичаме, да бягаме както от рухващите сгради, така и от настъпващата армия. Едното унищожава другото, докато усуканата стомана пада между легиона и нас. Поне това би трябвало да се случи. Гравитацията и огънят накараха конструкцията да рухне, но мощта на магнитроните й пречи да ни защити. Когато поглеждам назад, ги виждам - със сребристи коси и черни брони, около дузина, помитащи всяка падаща греда и стоманена подпора. Не съм достатъчно близо да видя лицата им, но познавам Династията Самос достатъчно добре. Еванджелин и Птолемей дават указания на семейството си, разчистват улицата, за да може легионът да продължи настъплението. За да могат да довършат каквото са започнали, и да ни избият до крак.
Ако само Кал беше погубил Птолемей на арената; само ако аз бях проявила към Еванджелин същата любезност, каквато тя показа към мен. Тогава можеше да имаме шанс. Но нашата милост си има цена и това може да е животът ни.
Държа брат си, подкрепям го възможно най-добре. Килорн върши по-голямата част от тежката работа. Поема по-голямата част от тежестта на Шейд, почти го влачи към един все още димящ кратер от експлозия. С готовност се спускаме в него, намерили известно убежище от бурята от куршуми. Но не кой знае какво. Не задълго.
Килорн се задъхва, а по челото му избиват мънистени капчици пот. Отпаря един от ръкавите си и превързва с него крака на Шейд. По плата бързо избива кръв.
- Можеш ли да скочиш?
Брат ми сбърчва чело, чувства не болката, а силата си. Разбирам това достатъчно добре. Бавно поклаща глава, очите му потъмняват.
- Не още.
Килорн изругава под нос.
- Тогава какво да правим?
Отнема ми секунда да осъзная, че пита мен, а не по-големия ми брат. Не войника, който разбира от битки по-добре от когото и да е от двама ни. Но всъщност не пита и мен. Не Мер Бароу от Подпорите, крадлата, неговата приятелка. Сега Килорн се обръща към някого другиго, към човека, в който се превърнах в залите на двореца и пясъците на арената.
Пита Мълниеносното момиче.
- Мер, какво да правим?
- Оставете ме, ето какво ще направите! - изръмжава Шейд през стиснати зъби, отговаряйки, преди аз да успея. - Бягайте към реката, намерете Фарли. Ще скоча при вас веднага щом мога.
- Не лъжи лъжеца - казвам, като полагам всички усилия да не треперя. Току-що получих обратно брат си като призрак, завърнал се от мъртвите. За нищо на света няма да го оставя да се изплъзне отново. - Ще се махнем оттук заедно.
Маршируването на легиона разтърсва земята. С един бърз поглед над ръба на кратера разбирам, че са на по-малко от сто метра, настъпват бързо. Виждам Сребърните между пролуките в колоната от Червени. Пехотинците носят замъглено сивите униформи на армията, но някои имат брони с плочки, гравирани с познати цветове. Воини от Висшите династии. Виждам късчета синьо, жълто, черно, кафяво и още. Нимфи и левитатори, и копринени хора, и силноръки, най-могъщите бойци, които Сребърните могат да хвърлят срещу нас. Те смятат Кал за убиец на краля, мен - за терористка, и са готови да срутят целия град, за да ни погубят.
Единствено кръвта на брат ми и неравномерното дишане на Килорн ме възпират да изскоча от кратера. Трябва да го намеря,
Надявам се да не греша.
Надявам се да не е вече мъртъв.
- Повдигни го, Килорн - в Двореца на Слънцето покойната лейди Блонос ме учеше как да говоря като принцеса. Тонът е студен, неумолим, не оставя място за възражение.
Килорн се подчинява, но Шейд все още има в себе си сили да протестира:
- Само ще ви забавя.
- Можеш да се извиниш за това по-късно - отвръщам и му помагам да скочи на крака. Но почти не им обръщам внимание, съсредоточила съм се другаде. - Потегляйте.
- Мер, ако мислиш, че ще те оставим...