Читаем Стъкленият меч полностью

-    Дръжте се за мен - изкрещява Шейд, за да надвика шумотевицата, като нагласява хватката си върху двама ни. Обгръща раменете ми с ръка, притиска ме с всичка сила към себе си почти непоносимо силно. Очаквам станалото ми вече неприятно усещане за скачане, но то така и не идва. Вместо това ме посреща по-познат звук.

Пушечна стрелба.

Сега това, което спасява живота ми, не е способността на Шейд, а плътта му Предназначен за мен куршум го улучва в месестата част на ръката над лакътя, а друг изстрел улучва крака му Той изревава от болка и едва не пада върху напуканата земя отдолу Усещам изстрела през тялото му, но нямам време за болка. Още куршуми свистят из въздуха, твърде бързи и многобройни, за да се съпротивляваме. Можем само да тичаме, да бягаме както от рухващите сгради, така и от настъпващата армия. Едното унищожава другото, докато усуканата стомана пада между легиона и нас. Поне това би трябвало да се случи. Гравитацията и огънят накараха конструкцията да рухне, но мощта на магнитроните й пречи да ни защити. Когато поглеждам назад, ги виждам - със сребристи коси и черни брони, около дузина, помитащи всяка падаща греда и стоманена подпора. Не съм достатъчно близо да видя лицата им, но познавам Династията Самос достатъчно добре. Еванджелин и Птолемей дават указания на семейството си, разчистват улицата, за да може легионът да продължи настъплението. За да могат да довършат каквото са започнали, и да ни избият до крак.

Ако само Кал беше погубил Птолемей на арената; само ако аз бях проявила към Еванджелин същата любезност, каквато тя показа към мен. Тогава можеше да имаме шанс. Но нашата милост си има цена и това може да е животът ни.

Държа брат си, подкрепям го възможно най-добре. Килорн върши по-голямата част от тежката работа. Поема по-голямата част от тежестта на Шейд, почти го влачи към един все още димящ кратер от експлозия. С готовност се спускаме в него, намерили известно убежище от бурята от куршуми. Но не кой знае какво. Не задълго.

Килорн се задъхва, а по челото му избиват мънистени капчици пот. Отпаря един от ръкавите си и превързва с него крака на Шейд. По плата бързо избива кръв.

-    Можеш ли да скочиш?

Брат ми сбърчва чело, чувства не болката, а силата си. Разбирам това достатъчно добре. Бавно поклаща глава, очите му потъмняват.

-    Не още.

Килорн изругава под нос.

-    Тогава какво да правим?

Отнема ми секунда да осъзная, че пита мен, а не по-големия ми брат. Не войника, който разбира от битки по-добре от когото и да е от двама ни. Но всъщност не пита и мен. Не Мер Бароу от Подпорите, крадлата, неговата приятелка. Сега Килорн се обръща към някого другиго, към човека, в който се превърнах в залите на двореца и пясъците на арената.

Пита Мълниеносното момиче.

-    Мер, какво да правим?

-    Оставете ме, ето какво ще направите! - изръмжава Шейд през стиснати зъби, отговаряйки, преди аз да успея. - Бягайте към реката, намерете Фарли. Ще скоча при вас веднага щом мога.

-    Не лъжи лъжеца - казвам, като полагам всички усилия да не треперя. Току-що получих обратно брат си като призрак, завърнал се от мъртвите. За нищо на света няма да го оставя да се изплъзне отново. - Ще се махнем оттук заедно. Всички.

Маршируването на легиона разтърсва земята. С един бърз поглед над ръба на кратера разбирам, че са на по-малко от сто метра, настъпват бързо. Виждам Сребърните между пролуките в колоната от Червени. Пехотинците носят замъглено сивите униформи на армията, но някои имат брони с плочки, гравирани с познати цветове. Воини от Висшите династии. Виждам късчета синьо, жълто, черно, кафяво и още. Нимфи и левитатори, и копринени хора, и силноръки, най-могъщите бойци, които Сребърните могат да хвърлят срещу нас. Те смятат Кал за убиец на краля, мен - за терористка, и са готови да срутят целия град, за да ни погубят.

Кал.

Единствено кръвта на брат ми и неравномерното дишане на Килорн ме възпират да изскоча от кратера. Трябва да го намеря, длъжна съм. Ако не заради себе си, тогава за каузата, за да защитя отстъплението. Той струва колкото сто добри войници. Той е златен щит. Но вероятно е изчезнал, измъкнал се е, стопил е веригите си и е избягал, когато градът е започнал да рухва.

Не, не би избягал. Никога не би избягал от тази армия, от Мейвън или от мен.

Надявам се да не греша.

Надявам се да не е вече мъртъв.

-    Повдигни го, Килорн - в Двореца на Слънцето покойната лейди Блонос ме учеше как да говоря като принцеса. Тонът е студен, неумолим, не оставя място за възражение.

Килорн се подчинява, но Шейд все още има в себе си сили да протестира:

-    Само ще ви забавя.

-    Можеш да се извиниш за това по-късно - отвръщам и му помагам да скочи на крака. Но почти не им обръщам внимание, съсредоточила съм се другаде. - Потегляйте.

-    Мер, ако мислиш, че ще те оставим...

Перейти на страницу:

Похожие книги