Преди да успея да го притисна, войникът пред нас спира. Не е единственият. В челния край на колоната Фарли вдига юмрук и гледа гневно към сиво-синьото небе. Останалите следват примера й, търсят нещо, което не можем да видим. Единствено Кал не вдига очи от земята. Той вече знае как изглежда съдбата ни.
Далечен, нечовешки писък пронизва мъглата. Този звук е механичен и постоянен, кръжи над главите ни. И не е единствен. Дванайсет сенки с форма на стрели прелитат с бясна скорост из небето, оранжевите им криле ту се врязват в облаците, ту се показват от тях. Никога не съм виждала въздушен джет, както трябва, не и от толкова близо или без прикритието на нощта, затова не мога да попреча на челюстта си да увисне, когато се появяват. Фарли лае заповеди към Гвардията, но не я чувам. Твърде заета съм да се взирам в небето и да гледам как над главите ни кръжи крилата смърт. Подобно на мотоциклета на Кал, летящите машини са красиви, от невъзможно извита стомана и стъкло. Предполагам, че в конструирането им е взел участие магнитрон - как иначе може металът да лети? Под крилата им искрят синкави двигатели, долавя се издайническият звук на електричество. Едва усещам тракането им като полъх на дъх по кожа, но са твърде далече, за да им въздействам. Мога само да гледам - в ужас.
Те свистят и се вият около остров Нарси, без нито за миг да нарушават кръга си. Почти мога да се престоря, че са безобидни, нищо повече от любопитни птици, дошли да видят заличените останки на един бунт. После над главите ни плавно преминава стрела от сив метал, след която се точи димна следа, движейки се почти прекалено бързо, за да я видя. Сблъсква се с една сграда надолу по булеварда и изчезва през счупен прозорец. Частица от секундата по-късно избухва червено-оранжево зарево и разрушава целия под на вече порутена сграда. Тя се разтърсва върху основите си, рухва върху хилядагодишни подпорни колони, които се пречупват като клечки за зъби. Цялата постройка се накланя и пада толкова бързо, че не може да е реално. Когато се срутва на улицата и препречва пътя пред нас, усещам тътена дълбоко в гърдите си. Облак от дим и прах ни връхлита челно, но не се прикривам. Вече е нужно повече от това, за да ме уплаши.
През сиво-кафявата мъгла Кал остава с мен, макар че похитителите му се снишават. Очите ни се срещат за момент и раменете му увисват. Това е единственият признак на поражение, който ще ми позволи да видя.
Фарли сграбчва най-близката жена от Гвардията и я вдига на крака.
- Разпръснете се! - изкрещява, като сочи уличките от двете ни страни. - На северната страна, към тунелите! - После обяснява и на помощниците си къде да отидат. - Шейд, към страната на парка! - Брат ми кимва, разбрал какво има предвид тя. Друга ракета се забива с пълна скорост в една близка сграда и удавя думите й. Но е лесно да се сетим какво крещи.
Част от мен иска да не отстъпва, да се съпротивлява, да се бори. Пурпурно-бялата ми мълния със сигурност ще ме превърне в мишена и ще отклони джетовете от бягащата Гвардия. Бих могла дори да унищожа един-два самолета. Но това не може да стане. Аз съм по-ценна от останалите, по-ценна от червените маски и превръзки. Шейд и аз трябва да оцелеем - ако не за каузата, тогава заради другите. Заради списъка от стотици като нас -кръстоски, аномалии, чудаци, червено-сребърни невъзможни създания, които със сигурност ще загинат, ако се провалим.
Шейд знае това така добре, както и аз. Вплита ръката си в моята, хватката му е толкова здрава, че може да ми остави синини. Почти прекалено лесно е да бягам в крак с него, да го оставя да ме измъкне от широкия булевард и да ме въведе в непроходима сиво-зелена плетеница от високо израсли дървета, чиито клони се разперват по улицата. Колкото по-навътре влизаме, толкова по-гъсти стават, преплетени като деформирани пръсти. Хиляда години запуснатост са превърнали този малък участък в мъртва джунгла. Тя ни скрива от небето, докато вече само чуваме джетовете, които кръжат все по-близо и по-близо. Килорн никога не изостава. За миг мога да се престоря, че сме отново у дома, шляем се из Подпорите и си търсим забавлението и белята. Изглежда, намираме само белята.
Когато Шейд най-накрая спира с буксуване, с пети, оставящи следи в пръстта зад нас, успявам да хвърля поглед наоколо. Килорн спира до нас, насочил пушката си безполезно към небето, но никой друг не ни следва. Дори вече не виждам улицата или червените парчета плат, тичащи в руините.
Брат ми се взира нагоре през клоните на дърветата, наблюдава и чака джетовете да излетят от обхвата ни.
- Къде отиваме? - питам го задъхана.
Килорн отговаря вместо него:
- Реката - казва той. - А после океана. Можеш ли да ни пренесеш? - хвърля поглед към ръцете на Шейд, сякаш ясно може да види умението му в плътта му. Но силата на Шейд е заровена като моята, невидима, докато той не реши да я разкрие.
Брат ми поклаща глава:
- Не и с един скок, прекалено е далече. И бих предпочел да тичам, да си пестя силите -очите му потъмняват. - Докато наистина ни потрябват.