Стъкленият меч

Други членове на Гвардията бягат пред нас, спринтират неудържимо надолу по булеварда. Засега изглежда, че може и да избягат, но накъде? Единствените варианти са реката и морето отвъд нея. Няма къде да отидем, няма къде да се скрием. Армията марширува бавно със странни тътрещи се крачки. Присвивам очи през прахта, напрягам се да ги видя. И тогава осъзнавам какво е това, какво е направил Мейвън. Шокът от осъзнаването заискрява в мен, през мен, принуждава Шейд и Килорн да отскочат назад.

-    Мер! - изкрещява Шейд, наполовина изненадан, наполовина ядосан. Килорн не казва нищо, гледа ме как се поклащам на място.

Пръстите ми се сключват върху ръката му и той не трепва. Искрите ми вече ги няма - той знае, че няма да го нараня.

-    Виж - казвам, като посочвам.

Знаехме, че войниците ще дойдат. Кал ни каза, предупреди ни, че Мейвън ще изпрати легион след въздушните джетове. Но дори Кал не би могъл да предвиди това. Само сърце, толкова коварно като това на Мейвън, би могло да измисли този кошмар.

Фигурите от първата редица не са облечени в облачно сивия цвят на сурово обучените Сребърни войници на Кал. Дори изобщо не са войници. Те са слуги в червени куртки, червени шалове, червени туники, червени панталони, червени обувки. Толкова много червено, че все едно кървят. А около краката им има железни вериги, които подрънкват по земята. Звукът стърже по слуха ми, удавя звука на въздушните джетове и ракетите и дори издаваните с рязък лаещ тон заповеди на Сребърните офицери, скрили се зад своята Червена стена. Веригите са всичко, което чувам.

Килорн настръхва, ръмжейки. Пристъпва напред, вдига пушката си, за да стреля, но оръжието се тресе в ръцете му. Армията все още е от другата страна на булеварда, твърде далеч за опитен стрелец дори и без наличието на жив щит. Сега е повече от невъзможно.

-    Не трябва да спираме да се движим - промърморва Шейд. В очите му припламва гняв, но той знае какво трябва да се направи, какво трябва да се пренебрегне, за да останем живи. -Килорн, ела с нас веднага или ще те зарежем.

Думите на брат ми ме жегват, разбуждат ме от ужасеното ми вцепенение. Когато Килорн не помръдва, аз го хващам за ръката, шепна в ухото му с надеждата да заглуша веригите.

-    Килорн - това е тонът, с който говорех на мама, когато братята ми заминаха на война; когато татко получаваше пристъп на затруднено дишане; когато нещата се разпадаха. -Килорн, не можем да направим нищо за тях.

Думите излизат със съскане през зъбите му:

-    Не е вярно - хвърля поглед през рамо към мен. - Трябва да направиш нещо. Можеш да ги спасиш...

За мой вечен срам поклащам глава:

-    Не, не мога.

Продължаваме да бягаме. И Килорн ни следва.

Избухват още ракети, по-бързо и по-близо с всяка изминала секунда. Почти не чувам друго освен звънтенето в ушите си. Стомана и стъкло се поклащат като тръстики на вятъра, превиват се и се пречупват, докато по нас се сипе хапещ сребрист дъжд. Скоро става твърде опасно да бягаме, и Шейд ме хваща по-здраво. Той сграбчва и Килорн, телепортира със скок и трима ни, докато светът рухва. Стомахът ми се усуква всеки път, щом тъмнината се сгъсти, и всеки път рухващият град идва по-близо. Пепел и циментов прах замъгляват зрението ни и затрудняват дишането ни. Стъкла се разбиват в ярка буря, оставят плитки порязвания по лицето и ръцете ми, правят дрехите ми на парченца. Килорн изглежда по-зле от мен - с превръзки, почервенели от прясна кръв, но не спира да се движи, като внимава да не ни изпревари. Хватката на брат ми не отслабва дори за миг, но той започва да се уморява, пребледнява с всеки нов скок. Не съм безпомощна, използвам искрите си да отклонявам назъбените метални шрапнели, от които дори Шейд не може да ни отдалечи със скок. Но не сме достатъчно, дори не и за да спасим себе си.

-    Още колко път? - гласът ми звучи немощно, удавен от прилива на войната. На фона на мъглата не виждам на повече от няколко фута разстояние. Но все още мога да чувствам. И това, което чувствам, са криле, двигатели, електричество, което пищи пронизително над главите ни, спуска се все по-близо и по-близо. Със същия успех можем да сме мишки, които чакат ястребите да ги грабнат от земята.

Шейд ни кара да спрем като заковани, очите му с цвят на пчелен мед светкавично се стрелват напред и назад. За една плашеща секунда си мисля, че може да се е объркал.

-    Чакайте - казва той, наясно с нещо, което ние не знаем.

Взира се нагоре, към скелета на някога огромна конструкция. Масивна е, по-висока от най-високия шпил на Двореца на Слънцето, по-обширна от големия Площад на Цезар в Арчън. Тръпка пробягва надолу по гръбнака ми, когато осъзнавам... че тя се движи. Напред-назад, от една на друга страна, поклаща се върху виещи се подпори, вече износени от вековно занемаряване. Докато гледаме, започва да се накланя, отначало се отпуска бавно като старец, който се настанява в креслото си. После по-бързо и по-бързо, спуска се над нас и около нас.