Стъкленият меч

-    За разлика от Сребърните крале ние не виждаме разделение между себе си и другите Червени. Ще се бием за вас и ще умрем за вас, ако това означава нов свят. Оставете брадвата, лопатата, иглата, метлата. Вземете оръжието. Присъединете се към нас. Бийте се. Надигнете се, червени като зората.

От следващата част ми се обръща стомахът и ми се иска да изтъркам кожата си с киселина. Когато пръстите ми се заплитат в раздърпаната й коса и вдигат главата й с лице към допотопната, пращяща камера, се боря със сълзите. Колкото и много да я мразя, повече мразя това. Струва ми се против природата, противоречащо на всичко добро, което може да е останало в мен. Вече изгубих Кал - отхвърлих го, но сега имам чувството, че губя душата си. И въпреки това изричам думите, които трябва да кажа. Вярвам в тях и те ми помагат малко.

-    Бийте се и победете. Това е Елара, кралица на Норта, и ние я убихме. Тази война не е невъзможна, а с вас може да бъде спечелена окончателно.

Удържам позицията си, положила всички усилия да не мигна. Ако го направя, ще закапят сълзи. Мисля за всичко освен за трупа в ръцете си.

-    Дори сега членовете на Гвардията напускат укрепленията си, за да чакат някой да отговори на призива ни.

-    Въоръжете се, мои братя и сестри - казва полковникът, като пристъпва напред. - Вие сте по-многобройни от господарите си и те го знаят. Боят се от това. Боят се от вас и от това, в

което ще се превърнете. Осланяйте се на подсвиркванията- в гората. Те ще ви отведат у дома.

След шест опита най-после завършваме в съвършен унисон:

-    Надигнете се, червени като зората.

-    Колкото до Сребърните на Норта - говоря бързо, затягам хватката си върху Елара. -Вашият крал и кралица ви излъгаха и ви предадоха. Алената гвардия освободи един затвор тази сутрин и вътре открихме както Червени, така и Сребърни. Изчезнали членове на династиите Айрал, Леролан, Осанос, Сконос, Джакос и още. Несправедливо хвърлени в затвора, измъчвани с Безмълвен камък, оставени да умрат за несъществуващи престъпления. Сега те са с нас и са живи. Онези, които сте изгубили, са живи. Надигнете се да им помогнете. Надигнете се да отмъстите за онези, които не можахме да спасим. Надигнете се и се присъединете към нас. Защото вашият крал е чудовище - взирам се дълбоко в камерата, зная, че той ще види това. - Мейвън е чудовище.

Полковникът ме зяпва, скандализиран. Камерата спира. В гнева си той смъква рязко шала си:

-    Какви ги вършиш, Бароу?

Отвръщам дръзко на погледа му:

-    Правя живота ви безкрайно по-лесен. Разделяй и владей, полковник - посочвам към операторите, чиито имена не съм си направила труда да запомня. - Отидете в казармите на Сребърните, заснемете някакви кадри с тях. Не показвайте пазачите. Помнете ми думите. Това ще подпали пожар в страната и дори Мейвън няма да може да го потуши.

Не е нужно да проговарят, за да покажат, че са съгласни - обръщам се на пета.

-    Свърших.

Полковникът ме следва, върви като куче по стъпките ми дори когато се измъквам от хангара.

-    Бароу, не съм казал, че сме свършили... - ръмжи, но когато спирам като закована, той прави същото. Не са ми нужни мълнии, за да изплаша хората. Вече не.

-    Накарайте ме да се обърна, полковник - изпъвам ръка, предизвиквам го да я дръпне. Предизвиквам го да ме изпробва. - Хайде, давайте.

Веднъж този човек затвори Кал в килия. Води кой знае колко много войници и е убил кой знае още колко хора. Не знам в колко битки е участвал или колко пъти е измамвал смъртта.

Няма право да се страхува от момиче като мен, но се страхува. Върнах се в Тък като равна нему, повече от равна, по-добра и той го знае.

Извъртам се с лице към него бавно само защото сега ми изнася да го направя.

-    Какво ви промени, полковник? Защото знам, че не е бил собственият ви здрав разум, нито дори заповедите на вашето Командване.

След дълъг, проточен момент той кимва:

-    Последвайте ме. Молеха да се срещнат с вас.

ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Тък ми се струва по-малък, отколкото си спомням, с тристата души от Корос, както и собствените подкрепления на полковника, скупчени из целия остров. Той ме превежда покрай всичките, налага темпо, към което се придържам с мъка. Много от новите войници са езерняци, измъкнати тайно от далечния север като оръжията и храната, които се стичат от доковете, но има и доста жители на Норта. Фермери, слуги, дезертьори, дори няколко татуирани технита провеждат учения в откритото пространство между казармите. Мнозина са дошли през последните няколко месеца. Те са първите от много, бягащи от Мерките, и със сигурност ще последват още. Бих се усмихнала при мисълта, но напоследък усмихването доста ме затруднява. От него ме болят белезите и главата. Обратно на пистата изревава познат джет и „Блекрън“ се изкачва в небето. Отправил се е към Резката - обзалагам се, с Кал пред контролните уреди. Още по-добре. Нямам нужда да се мотае наоколо, да наблюдава и съди всяко мое движение.