Казарма Е Последния път влязох тайно. Сега влизам посред бял ден с полковника до мен. Вървим през тесните проходи на подводния бункер, а на всяка пресечна точка неговите езерняци отстъпват встрани, за да ме пуснат да мина. Остро усещам това място - някога бях негова пленница, но вече не се боя от нищо тук, долу. Вървим покрай тръбите в тавана към пулсиращото сърце на казармата и целия остров. Контролното помещение е малко, но претъпкано, пълно с екрани, радио оборудване и карти по всяка равна повърхност. Очаквам да видя как Фарли лае заповеди, но тя не се мярка никъде. Вместо това има солидна смесица от сините унформи на езерняците и червените на Гвардията. Двама мъже са различни, облечени в плътни, избелели зелени униформи с черна украса. Идея си нямам коя провинция или кралство представят
- Опразнете стаята - промърморва полковникът Няма причина да крещи; те бързо му се подчиняват
С изключение на двамата в зелено. Обзема ме чувството, че са чакали това. Движат се в странен унисон, обръщат се към нас в съвършен синхрон. И двамата носят върху униформите си значки: бял кръг с тъмнозелен триъгълник вътре. Същите знаци, които видях върху контрабандно вмъкнати сандъци последния път, когато бях тук.
Мъжете са близнаци от смущаващия вид. Еднакви, но по някакъв начин и нещо повече от това. И двамата имат къдрава черна коса, плътна като шапка, очи с цвят на кал, кафява кожа и безупречни бради. Единствената разлика между тях е един белег - единият има назъбена линия на дясната буза, другият - на лявата.
- Еоспожице Бароу, удоволствие е да ви срещна най-сетне - десният белег протяга ръка, но ми е противно да я поема. Той, изглежда, не възразява и продължава упорито: - Казвам се Раш, а брат ми...
- Тахир, на вашите услуги - намесва се другият. Свеждат вежливо глави отново в стряскащ унисон. - Изминахме много път, за да намерим вас и хората ви. И чакахме...
- ... сякаш още по-дълго - довършва Раш вместо него. Измерва с поглед полковника и долавям потрепване на неприязън дълбоко в очите му. - Носим ви съобщение и предложение.
- От кого? - чувствам се останала без дъх, почти замаяна. Тези мъже със сигурност са новокръвни - връзката между тях не е естествена, и не са нито жители на Норта, нито езерняци.
Проговарят в мелодичен хор:
- Свободната република Монтфорт.
Внезапно ми се приисква Джулиан да беше до мен, за да ми помогне да си спомня уроците му и картите, които пазеше така грижливо. Монтфорт, планинска народност, толкова далече, че със същия успех би могла да е на другия край на света. Но Джулиан ми каза, че е като Пиемонт на юг, управляван от група владетели, до един Сребърни.
- Не разбирам.
- Нито полковник Фарли - казва Тахир.
Раш вмята:
- Защото републиката е добре охранявана, скрита от планините...
- Снеговете...
- Стени...
- И чрез замисъл.
- Моите извинения - добавя Раш, забелязал неудобството ми. - Нашата мутация свързва мозъците ни. Може да бъде доста...
- Смущаващо - довършвам вместо него и изтръгвам усмивки от двамата. Но полковникът продължава да се мръщи, червеното му око проблясва. - Значи, и вие сте новокръвни? Като мен?
Двойно кимване.
- В Монтфорт ни наричат горещите, но при различните народности е различно. Никой не може да реши твърдо как да нарича Червено-Сребьрните - казва Тахир. - Мношбройни сме из целия този свят. Някои - явно и открито както в републиката или скрити, както е във вашата страна - той насочва поглед към полковника, говори двусмислено. - Но нашите връзки се простират по-надълбоко от границите на държавите. Ние защитаваме своите, защото никой друг няма да го направи. Монтфорт се крие от двайсет години, строим републиката си от пепелищата на жестокото потисничество. Вярвам, че разбирате това. -Наистина разбирам. Дори не ме е грижа, че се усмихвам широко въпреки болката, която това ми причинява. - Но сега вече не се крием. Имаме собствена армия и флот и те няма вече да бездействат. Не и докато кралства като Норта, Езерните земи и останалите още се държат. Не и докато умират Червени, а горещите се сблъскват с още по-лоша участ.