Стоманеното сърце

— Ако направя това — колебливо произнесе Едмънд — Стоманеното сърце няма да ми се зарадва, когато си ме върне.

— Можеш да му кажеш истината — отговори Проф и вдигна пистолет с едната си ръка, за да е насочен в светлината на лампата. — Ако те убия, силата ще изчезне. Не се страхувам да го извърша. Вземи си обратно силата, Едмънд. После ще си поговорим още.

— Много добре — каза Едмънд.

И както го каза, просто изключи Нюкаго.

33.

— Всъщност не се смятам за Епичен — каза Едмънд и се наведе над импровизираната маса. Бяхме я направили от сандък и дъска, и седяхме на пода, за да се храним на нея.

— Бях заловен и използван за снабдяване с енергия само месец след трансформацията си. Името на първия ми собственик беше Бастион. Как да ви кажа, той беше отвратителен, след като открихме, че не мога да му прехвърлям силата си.

— Защо мислиш, че е така? — попитах го, докато дъвчех някаква пастърма.

— Не знам — отвърна Едмънд и вдигна ръце пред себе си. Обичаше много да жестикулира, докато говореше; човек трябваше да внимава, за да не получи изневиделица удар в стил нинджа при особено натъртено възклицание за вкуса на хубавото къри.

Това му беше най-опасното. Въпреки че Коуди стоеше наблизо и никога твърде далеч от пушката си, Едмънд изобщо не беше провокативен. Всъщност изглеждаше приятен, поне когато не говореше за неизбежната ни ужасяваща смърт в ръцете на Стоманеното сърце.

— С мен нещата винаги са били такива — продължи Едмънд и посочи към мен с лъжицата си. — Мога да предавам силите си само на обикновени хора и трябва да ги докосна, за да го направя. Никога не съм можел да предам силата си на Епичен. Опитвал съм.

Проф — той пренасяше някакви провизии покрай нас — се спря на място. Обърна се към Едмънд.

— Какво каза?

— Не мога да предавам силата си на други Епични — повтори Едмънд и сви рамене. — Просто силите работят по този начин.

— Така ли е и при другите надарители? — попита Проф.

— Не съм виждал такива — отвърна Едмънд. — Надарителите са рядкост. Дори в града да има други, Стоманеното сърце никога не ме е оставял да се срещна с тях. Не се притесняваше, че не може да вземе от силите ми за себе си; беше напълно щастлив, че ме използва като батерия.

Проф изглеждаше притеснен. Продължи по пътя си, а Едмънд ме изгледа с вдигнати вежди.

— Какво беше това?

— Не знам — отговорих аз, също толкова объркан.

— Както и да е, да продължавам с разказа си. На Бастион не му се хареса, че не мога да го надаря, и затова ме продаде на един с името Изолация. Винаги съм го смятал за тъпо име за Епичен.

— Не е толкова зле като Ел Брас Бичето — възразих аз.

— Шегуваш се. Наистина ли има Епичен, който се нарича така?

Кимнах.

— От вътрешната част на Ел Ей. Той вече е мъртъв, но ще бъдеш изненадан от глупавите имена, с които се носят повечето от тях. Невероятните космически сили не се равняват на висок коефициент за интелигентност или дори на усет за уместното. Някой път ми напомни да ти разкажа за Пи-Пи.

— Не звучи толкова зле — усмихнато рече Едмънд. — Даже е донякъде белег за осъзнаване. Има елемент на усмивка. Ще ми се да видя Епичен, който обича да се усмихва.

Аз говоря с такъв, мина ми през ума. Все още не го бях възприел изцяло.

— Е — продължих аз, — тя не се усмихва дълго време. Мислеше си, че името е добро, и тогава…

— Какво?

— Опитай да го произнесеш няколко пъти наистина бързо — предложих аз.

Той размърда уста, а после тя се разтвори от огромна усмивка.

— Ахаа…

Учудено поклатих глава, докато продължавах да си ям пастърмата. Как да гледам на Едмънд? Не беше герой, какъвто търсеха хора като баща ми и Ейбрахам, въобще не. Едмънд пребледняваше, когато говорехме за битка със Стоманеното сърце; толкова плах, че често искаше разрешение да говори, преди да изкаже мнението си.

Не, той не бе Епичен-герой, роден да се бие за правата на хората, но беше почти толкова важен. Никога не бях виждал Епичен, нито бях чел или дочул история за такъв, който толкова явно да нарушава стереотипа. Едмънд не беше арогантен, не носеше омраза, нито презрение.

Беше загадъчно. Част от мен не спираше да мисли — това ли е то? Най-накрая попадам на Епичен, който не иска да ме убие или зароби, и той е възрастен, любезен индиец, който обича да си слага захар в млякото?

— Изгубил си някого, нали? — попита Едмънд.

Изгледах го остро.

— Какво те кара да питаш?

— Всъщност, реакции като тази. И фактът, че всеки в екипа ти като че ли ходи върху намачкан станиол и опитва да не произведе никакъв звук.

Искри. Хубава метафора. Да ходиш върху намачкан станиол. Трябваше да я запомня.

— Коя беше тя? — попита Едмънд.

— Кой е казал, че е била тя?

— Погледът върху лицето ти, синко — каза Едмънд и се усмихна.