Стоманеното сърце

Яке, мина ми през ума, докато си раздвижвах пръстите на краката, а после вдигнах и двете ръце. Защитното устройство на якето ме е предпазило. И… все още ни преследват.

Злочестие! Аз бях слонце. Изправих се на колене и Меган ми помогна да стъпя на крака. Прокашлях се няколко пъти, но на момента се почувствах по-стабилен. Пуснах я и бях доста устойчив, когато стигнахме мотора; беше го приземила, без да го разбие.

— Стой — казах аз и се огледах. — Къде е…

Електромагнитното оръдие се намираше на парчета там, където бе паднало и срещнало стоманена скала. Изпитах тъга, нищо че знаех, че сега почти нямаме полза от него. Не можехме да го използваме и да се представяме за Епичен, след като от Правоприлагането ме бяха видели да стрелям с него.

И все пак беше жалко да губиш такова хубаво оръжие. Особено след като оставих собствената си пушка в микробуса. Създавах си истински навик.

Седнах на мотора зад Меган; тя отново наложи каската. Горката машина изглеждаше доста нащърбена, издраскана и очукана; предното стъкло беше напукано. Един от граватониците — кръг с размера на длан от дясната страна — вече не светеше като останалите. Мотоциклетът обаче запали, двигателят изрева и Меган ни подкара по изкопа към широкия тунел пред нас. Сякаш отвеждаше в канализацията, но в Нюкаго много такива неща бяха подвеждащи заради Голямата Трансферсия и създаването на подземните улици.

— Ей, там ли сте всички? — тихо ни попита Коуди в слушалките. По някакво чудо бях опазил мобилния и слушалката при падането. — Става нещо странно. Става нещо много, много странно.

— Коуди — попита го Тиа. — Къде си?

— Лимузината е спряна — докладва той. — Прострелях една от гумите и тя се заби в някаква стена. Трябваше да елиминирам шестима войници, преди да мога да се доближа.

Меган и аз навлязохме в тунела; мракът се сгъстяваше. Повърхността се накланяше. Районът ми беше повърхностно познат и съобразих, че оттук ще се окажем в подземните улици близо до улица „Гибънс“, относително ненаселена зона.

— Конфлукс? — обърна се Проф към Коуди.

— Не беше в лимузината.

— Може би някой от застреляните от теб хора от Правоприлагането всъщност е бил Конфлукс — предположи Тиа.

— Тц — отвърна Коуди. — Намерих го. В багажника.

За миг линията утихна.

— Сигурен ли си, че е той? — запита Проф.

— Е, не — каза Коуди. — Може би са завързали друг Епичен в багажника си. Все едно, според търсача този хубавец е много силен. Но е в безсъзнание.

— Застреляй го — изрече Проф.

— Не — настоя Меган. — Доведи го.

— Мисля, че тя е права, Проф — обади се Коуди. — Ако е завързан, няма как да е толкова силен. Или това, или пък са използвали слабото му място, за да го обезсилят.

— Все пак не знаем слабостта му — възрази Проф. — Избави го от мъките му.

— Няма да застрелям човек в безсъзнание, Проф — опъна се Коуди. — Дори и Епичен.

— Тогава го зарежи.

Разкъсвах се. Епичните заслужаваха да умрат. Всичките. Защо обаче беше в безсъзнание — какво правеха с него? Беше ли изобщо Конфлукс?

— Джон — намеси се Тиа. — Може да ни потрябва. Ако е Конфлукс, може да ни каже доста работи. Може дори да успеем да го използваме срещу Стоманеното сърце или да го разменим срещу измъкването си.

— Не се очаква да е твърде опасен — включих се и аз в линията. Устната ми кървеше. Прехапал я бях при падането, и както вече се ориентирах малко по-добре, усетих, че кракът ме боли и че страната ми пулсира. Якетата помагаха, но бяха далеч от съвършенството.

— Добре — завърши Проф. — Дупка седем, Коуди. Не го въвеждай в базата. Остави го вързан, със завързани очи и запушена уста. Не говори с него. Трябва да се занимаваме с него заедно.

— Дадено — съгласи се Коуди. — Заемам се.

— Меган и Дейвид — продължи Проф. — Искам да…

Не чух останалото заради избухването на стрелбата около нас. Моторът — както си беше пострадал — се завъртя и падна.

Точно на страната, където граватониците бяха счупени.

30.

Без граватониката моторът реагира подобно на всеки друг мотоциклет, падайки на едната си страна с много висока скорост.

Което не е нещо хубаво.

Веднага отхвърчах, машината изскочи изпод мен, кракът ми се удари в земята, а триенето ме дръпна назад. Меган нямаше толкова късмет. Оказа се прикована под мотоциклета, а тежестта му я натисна към земята. Удари се в стената на тръбообразния стоманен коридор.

Тунелът се тресеше, а кракът ми гореше от болка. Щом се спрях, а нещата престанаха да се люлеят, разбрах, че все още съм жив. Всъщност, намерих го изненадващо.

Отзад, от подминатата от нас ниша, от сенките излязоха двама души в пълна униформа на Правораздаването. Малки, бледи светлинки блещукаха по ръба на нишата. От тях се виждаше, че войниците изглеждат успокоени. Кълна се, че можах да чуя как единият се кискаше в каската си, докато разправяше нещо на другия по уреда за връзка. Предполагаха, че Меган и аз ще сме мъртви — или поне няма да сме в състояние да се бием — от тази катастрофа.