Стоманеното сърце

— Ще се постарая да не ни хванат живи, Проф — обещах аз. — Безопасността на Възмездителите е по-важна от мен.

Потърсих около Меган, взех пистолета й и вдигнах предпазителя му. ЗИГ Зауер Р226, калибър 40. Хубаво оръжие.

— Идвам, синко — тихо произнесе Проф. — Дръж се.

Надигнах се. Войниците настъпваха с вдигнати оръжия. Вероятно искаха да ме заловят жив. Е, може би това ще ми позволи да отнеса няколко от тях, преди да падна.

Взех оръжието на Меган и пуснах серия бързи изстрели. Те произведоха търсения ефект — неприятелят се пръсна и търсеше прикритие. Някои отвърнаха на стрелбата и около мен се разхвърчаха парченца — тухлите се пръскаха под огъня на автоматичните оръжия.

Е, толкова за надеждата, че ме искат жив.

Потях се.

— Много път има, а?

Чух се как говоря на Меган, докато клечах и стрелях по някакъв войник, който се беше промъкнал твърде близо. Май един от куршумите проби бронята му — куцукаше, докато се хвърляше зад няколко ръждиви варела.

Отново приклекнах; автоматичният огън звучеше като фишеци в тенекиена кутия. Всъщност то донякъде и това си беше. Оправям се. Усмихнах се криво, хвърлих пълнителя от пистолета на Меган и поставих нов.

— Съжалявам, че те разочаровах — произнесох към неподвижното й тяло. Дишането й стана по-плитко. — Заслужаваше да преживееш това, дори и аз да не оцелея.

Опитах да изстрелям още куршуми, но стрелбата ме върна зад укритието, преди да мога да дам и един изстрел. Дишах тежко и обърсах кръв от бузата си. Някое от експлодиралите парченца тухла е ударило достатъчно силно, за да ме пореже.

— Знаеш ли — казах аз, — мисля, че хлътнах по теб в първия ден. Глупаво, а? Любов от пръв поглед. Ама че клише.

Пуснах три изстрела, но сега войниците бяха по-малко уплашени. Бяха се усетили, че съм само един и че съм въоръжен само с пистолет. Вероятно бях жив само задето взривих мотора — притесняваха се от експлозиви.

— Дори не знам дали мога да го нарека любов — прошепнах и презаредих. — Влюбен ли съм? Само увлечение ли е? Познавахме се по-малко от месец и около половината от това време ти се отнасяше с мен като с боклук. Но в деня на удара по Случайност и онзи ден в електроцентралата, сякаш имаше нещо. Имаше… Не знам. Нещо заедно. Нещо, което исках.

Погледнах бледата й неподвижна фигура.

— Мисля си — продължих, — че преди месец бих те оставил до мотора. Понеже толкова много исках да му отмъстя.

Бам, бам, бам!

Купчината тухли се разтресе, сякаш искаха да пробият през тях и да се доберат до мен.

— Това ме уплаши от мен самия — произнесох аз тихо и не погледнах към Меган. — Каквото и да е, благодаря ти, че ме застави да се занимавам с нещо различно от Стоманеното сърце. Не знам дали те обичам. Каквото и да е това чувство, то е най-силното, което съм изпитвал от години. Благодаря ти.

Стрелях ветрилообразно, но се дръпнах, когато куршум одраска ръката ми.

Пълнителят беше празен. Въздъхнах, хвърлих пистолета на Меган и вдигнах оръжието на баща си. Насочих го към нея.

Пръстът ми се запъна на спусъка. Щеше да бъде милост. По-добре бърза смърт, отколкото да мине през изтезания и екзекуция. Опитах да се накарам да натисна спусъка.

Искрите да го отнесат, та тя изглежда красива, рекох си аз. Неокървавената й страна беше към мен, златната й коса се беше разпиляла; кожата бе бледа, а очите затворени, все едно спеше.

Можех ли да го направя наистина?

Изстрелите бяха спрели. Рискувах да надзърна над рухващата купчина тухли. Две грамадни фигури механично тропаха по коридора. Значи бяха докарали бронирани единици. Нещо в мен изпита гордост, че съм такъв проблем за тях. Причиненият днес от Възмездителите хаос, гибелта, която бяхме донесли на слугите на Стоманеното сърце, ги бяха накарали да прекалят. Поделение от двадесет души и две бронирани машини бяха изпратени, за да ликвидират един човек с пищов.

— Време е да се мре — прошепнах аз. — Мисля, че ще го направя, докато стрелям с пистолет по четири метра и половина закалена броня. Поне ще бъде драматично.

Поех дълбоко дъх, почти изцяло обкръжен от хора от Правоприлагането, промъкващи се напред в тъмния коридор. Започнах да се изправям, като този път пистолетът ми бе по-твърдо насочен към Меган. Ще я застрелям, после ще принудя войниците да застрелят мен.

Видях, че мобилният ми премигва.

— Огън! — изрева един войник.

Таванът се стопи.

Видях го ясно. Гледах в тунела, понеже не исках да гледам Меган, докато я убивам. Ясно видях как кръгът в тавана стана стълб от черен прах и се стовари като дъжд от разтрошена стомана. Като пясък от огромен кран, прашинките паднаха на пода и полетяха напред като огромен облак.

Сумракът се проясни. Пръстът ми трепна, но не бях дръпнал спусъка. Сред праха стоеше присвита фигура — беше паднала отгоре. Носеше черна връхна дреха — тънка, като лабораторна престилка — тъмни панталони, черни ботуши и малки предпазни очила на очите.

Беше дошъл Проф, и на всяка ръка носеше тензор; зелената светлина сияеше призрачно.