Стоманеното сърце

— Съжалявам — отвърна тя. Вдигна ръка към лицето си и остави кървава следа на челото си. После въздъхна и се облегна на стената явно изтощена.

— Направи нещо — изрекох аз. Не нареждане. Молба.

— Направих каквото мога — отговори Тиа. — Няма я, Дейвид.

Тишина.

— Раните бяха лоши — продължи тя. — Ти направи всичко възможно. Грешката не е твоя. За да съм честна, дори да беше успял да я доведеш тук веднага, не знам дали щеше да се оправи.

— Аз…

Не можех да мисля.

Прошумоля плат. Погледнах настрани. Проф стоеше на входа на стаята си. Беше си изтупал дрехите и изглеждаше чист и изпълнен с достойнство — рязък контраст с останалите от нас. Очите му примигнаха към Меган.

— Мъртва ли е? — попита той.

Гласът му бе поомекнал в сравнение с преди, въпреки че все още не звучеше както ми се струваше, че трябва.

Тиа кимна.

— Събирайте каквото можете — нареди Проф и преметна раница през рамо. — Изоставяме позицията. Компрометирана е.

Тиа и Ейбрахам кимнаха, като че бяха очаквали тази заповед. Ейбрахам се спря, постави ръка на рамото на Меган, преклони глава и премести ръка на медальона на врата си. После изтърча да си вземе инструментите.

Взех одеяло от постелята на Меган — нямаше чаршафи — и го донесох, за да я завия. Проф ме изгледа и явно се канеше да критикува лекомислената постъпка, но си удържа езика. Нагласих завивката на раменете на Меган, но оставих главата й открита. Не зная защо хората закриват лицето, когато някой е умрял. Лицето е единственото нещо, което все още изглежда наред. Докоснах го с пръстите си. Кожата още беше топла.

Това не се случва, вдървено си помислих аз. Възмездителите не се издънват така.

За съжаление, фактите — моите собствени факти — заляха ума ми. Възмездителите се издънваха; хора от Възмездителите умираха. Бях проучвал това. Бях го изследвал. Случваше се.

Трябва да осигуря грижи за тялото й, помислих си аз и се наведох, за да я вдигна.

— Остави тялото — нареди Проф.

Не му обърнах внимание, а после усетих как стисва рамото ми. Вдигнах замъглен поглед и намерих лицето му остро, очите разширени и ядосани. Омекнаха, когато го изгледах.

— Станалото е станало — започна той. — Ще изгорим подземието и това ще е подходящо погребение за нея. Като оставим това настрана, опитът да пренесем тялото просто ще ни забави, а може и да бъдем убити. Войниците вероятно все още наблюдават предната позиция. Не можем да знаем колко време ще им отнеме да намерят новата дупка, която съм прокопал тук.

Той се спря.

— Няма я, синко.

— Трябваше да тичам по-бързо — прошепнах аз, точно обратното на казаното от Тиа. — Щях да мога да я спася.

— Гневен ли си? — попита ме Проф.

— Аз…

— Остави вината — продължи той. — Остави отричането. Стоманеното сърце й направи това. Той е целта ни. Това трябва да бъде твоят фокус. Нямаме време за скръб; имаме време само за мъст.

Усетих как кимам. Мнозина биха определили тези думи като неправилни, но те ми помогнаха. Проф беше прав. Ако паднех духом и скърбях, щях да умра. Имах нужда от нещо, което да измести тези чувства, от нещо силно.

Гняв към Стоманеното сърце. Това щеше да свърши работа. Беше ми отнел баща ми, а сега ми отне и Меган. Имах тайното усещане, че докато той е жив, ще ми отнема всичко, което обичам.

Да мразя Стоманеното сърце. Да използвам това, за да ме поддържа. Да… Можех да го направя. Кимнах.

— Събери бележките си — каза Проф — и после вземи изобразителя. Напускаме след десет минути и ще унищожим всичко, което оставяме.

Гледах назад по новия тунел, изсечен от Проф към скривалището. В края му блестеше остра червена светлина — погребална клада за Меган. Нагласеният от Ейбрахам взрив бе достатъчно мощен, за да разтопи стоманата; можех да доловя горещината тук, толкова далеч.

Ако Правоприлагането успееше да се вмъкне в укритието, щяха да намерят само сгурия и прах. Изнесохме всичко, което можахме, а Тиа прибра още малко в тайна дупка, която тя накара Ейбрахам да изсече в един коридор наблизо. За втори път за един месец гледах един познат ми дом да гори.

Този отнесе със себе си нещо много скъпо. Исках да кажа сбогом, да го прошепна или поне да си го помисля. Не можех да създам думата. Просто… Предполагам, че просто не бях готов.

Обърнах се и последвах останалите; отдалечавахме се в мрака.

Час по-късно продължавах да вървя през тъмния коридор, свел глава, с провесена на гърба раница. Бях толкова уморен, че едва можех да мисля.

Все пак беше странно — омразата ми беше силна за кратко време, а сега бе просто хладка. Замяната на Меган с омразата май беше лоша сделка.

Отпред имаше движение и Тиа отстъпи. Тя бързо бе сменила окървавените си дрехи. Накара и мен да направя същото, преди да изоставим укритието. Измих си и ръцете, но под ноктите ми все още имаше засъхнала кръв.

— Хей — каза Тиа. — Изглеждаш доста уморен.

Свих рамене.

— Искаш ли да говорим?

— Не за нея. Просто… не сега.

— Окей. Тогава за нещо друго може би?

Нещо, което да те отвлича, намекваше тонът й.