Стоманеното сърце

— Обикновено прави така — казах аз, докато гледах овесената си каша. — Остави Кривата линия да избере. Смята, че това е послание — градът е негов и му е все едно дали опитваш да намериш място, което ти дава предимство. Така и така ще те убие.

— Иска ми се само да не се чувствах сляпа — намеси се Тиа.

Седеше в отсрещния ъгъл с дейтапада си. На задната му страна беше закачила мобилния си и използваше по-големия екран на пада, за да разглежда съдържанието от телефона.

— Объркващо е. Как са открили, че съм хакнала системата им от камери? Нямам достъп отникъде, всяка пробойна е запушена. Не мога да видя нищо от ставащото в града.

— Ще намерим място, където да поставим камерите си — каза Проф. — Няма да бъдеш сляпа, когато се изправим срещу него, Тиа. Това…

Мобилният на Ейбрахам избипка. Той го вдигна.

— Близките аларми съобщават, че пленникът ни се е размърдал, Проф.

— Добре — рече Проф, стана и погледна към входа на по-малката стаичка, където бе задържан пленникът ни. — Тази загадка ме тормози цял ден.

Докато се обръщаше, очите му срещнаха моите и долових проблясък на вина у него.

Мина бързо покрай мен и започна да дава нареждания. Щяхме да разпитваме пленника с насочена право към него светлина, а Коуди щеше да стои зад него с опрян в главата му пистолет. Всички трябваше да носят якетата си. Смениха моето с резервно. Беше от черна кожа и ми беше с един или два размера по-голямо.

Възмездителите започнаха да нагласяват нещата. Коуди и Тиа влязоха в стаята на пленника, като след тях влезе и Проф. Набутах лъжица овесена каша в устата си, после видях Ейбрахам, който стоеше в главната стая.

Дойде до мен и застана на едно коляно.

— Живей, Дейвид — тихо изрече той. — Живей живота си.

— Това правя — измърморих аз.

— Не. Ти позволяваш на Стоманеното сърце да живее твоя живот вместо теб. Той го контролира, всяка стъпка по пътя. Живей собствения си живот.

Потупа ме по рамото, като че това оправяше всичко, а после ми махна да дойда с него в съседната стая.

Въздъхнах, изправих се и го последвах.

Пленникът беше дългурест, доста възрастен мъж — може би караше шестдесетата си година — оплешивяващ и тъмнокож. Въртеше глава и опитваше да разбере къде е, въпреки че все още бе със завързани очи и със запушена уста. Определено не изглеждаше опасен, както си беше овързан на стола. Разбира се, много „незаплашителни“ Епични можеха да убиват просто с мисъл.

За Конфлукс не се предполагаше, че има такива сили. Но и за Случайност не допускахме, че има увеличена ловкост. Освен това дори не знаехме дали този е Конфлукс. Осъзнах, че обмислям положението, което беше добре. Поне ми пречеше да мисля за нея.

Ейбрахам насочи силна струя светлина право в лицето на пленника. Много Епични се нуждаеха от видимост, за да използват силите си срещу някого, тъй че държането на човека неориентиран си беше много практично и полезно. Проф кимна на Коуди, който сряза превръзките на очите и устата на мъжа, застана зад него и насочи страховит пистолет калибър 357 към главата му.

Пленникът премигна срещу светлината и се огледа. Сви се в стола си.

— Кой си ти? — попита Проф, застанал до светлината, където пленникът нямаше да може да различи чертите му.

— Едмънд Сенс — отговори човекът и замълча. — А ти?

— Това не е важно за теб.

— Е, като гледам как ме държите в плен, предполагам, че е изключително важно за мен.

Едмънд имаше приятен глас със слаб индийски акцент. Изглеждаше нервен — очите му не спираха да се стрелкат на всички страни.

— Ти си Епичен — заяви Проф.

— Да — отвърна Едмънд. — Наричат ме Конфлукс.

— Началник на частите на Правоприлагането на Стоманеното сърце — продължи Проф. Ние останахме тихи, както ни бе наредено, за да не покажем на мъжа колко души има в стаята.

Едмънд се закиска.

— Началник? Да. Предполагам, че можеш да ме наричаш така.

Наведе се назад и затвори очи.

— Въпреки че по-уместно би било да съм сърцето. Или пък просто батерията.

— Защо беше в багажника на онази кола? — попита Проф.

— Понеже ме превозваха.

— И ти подозираше, че лимузината ти може да бъде нападната, тъй че си се скрил в багажника?

— Млади човече — любезно произнесе Едмънд, — ако исках да се скрия, щях ли да се овържа, да си запуша устата и да си завържа очите?

Проф мълчеше.

— Искате доказателство, че съм този, за когото се представям — изрече Едмънд с въздишка. — Е, бих предпочел да не ви карам да го измъкнете със сила от мен. Да имате механично устройство, чиято енергия е изхабена? Без никакъв заряд в батерията?

Проф погледна настрани. Тиа бръкна в джоба си и подаде фенерче-химикалка. Проф го опита и не се появи светлина. После се подвоуми. Най-накрая ни даде знак да излезем от стаята. Остана Коуди с насочен в Едмънд пистолет, но останалите — Проф също — се събрахме в главната стая.

— Може да е способен да я презареди и да я накара да избухне — тихо обясни Проф.

— Все пак ще ни трябва доказателство кой е той — каза Тиа. — Ако може да я зареди с докосване, или е Конфлукс, или е друг Епичен с много сходна сила.

— Или някой, на когото Конфлукс е предал умението си — добавих аз.