Стоманеното сърце

Е, може би щеше да бъде хубаво. Само дето единственото друго нещо, за което исках да говоря, беше почти толкова тежко.

— Защо Проф ми е толкова бесен? — тихо попитах аз. — Изглеждаше… Изглеждаше възмутен, че е трябвало да дойде да ме спасява.

От това ми призляваше. Когато ми говореше по мобилния телефон, звучеше насърчително, решен да помогне. После… сякаш беше друг човек. Това все още си стоеше в него, докато вървеше сам начело на групата.

Тиа проследи погледа ми.

— Проф има някои… лоши спомени във връзка с тензорите, Дейвид. Не обича да ги използва.

— Но…

— Не ти е бесен — продължи Тиа — и не е ядосан, че е трябвало да те измъква, независимо как може и да е изглеждало. Бесен е на себе си. Просто има нужда от известно време насаме.

— Но той беше толкова добър с тях, Тиа.

— Зная — тихо отговори тя. — Виждала съм го. Тук има проблеми, които не можеш да разбереш, Дейвид. Понякога вършенето на неща, които сме вършили някога, ни напомня какви сме били, и то не винаги по приятен начин.

Това не ми прозвуча твърде смислено; все пак тогава умът ми не беше на върха на проницателността си.

Най-накрая стигнахме новата дупка, много по-малка от укритието — само две стаички. Коуди ни посрещна, но говореше приглушено. Явно му бяха съобщили за случилото се. Помогна ни да внесем оборудването в главната стая на новото укритие.

Тук някъде беше затворен Конфлукс, главата на Правоприлагането. Не бяхме ли неразумно дръзки да си мислим, че можем да го задържим? Не беше ли това част от друг капан? Трябваше да предполагам, че Проф и Тиа знаят какво вършат.

Докато работеше, Ейбрахам сгъваше ръката си — простреляната от куршуми. Малките диоди на болконтрола светеха на бицепса му, а дупките от куршуми вече бяха зараснали. Една нощ спане с тези диоди и на сутринта щеше да може да използва ръката си без проблеми. След няколко дни раната щеше да е само белег.

И все пак, помислих си аз, докато подавах чантата си на Коуди и пълзях през тунела към горната стая, не помогна на Меган. Нищо от направеното от нас не помогна на Меган.

Бях загубил много хора през последните десет години. Животът в Нюкаго не беше лесен, особено за сираци. Но нито една от тези загуби не ме беше засягала тъй дълбоко от смъртта на баща ми. Предполагам, че това беше добре — значеше, че отново привиквам да ме е грижа. Все пак на момента усещането беше твърде неприятно.

Когато се подадох от входния тунел в новото скривалище, Проф казваше на всички да си лягат за нощта. Искаше да поспим малко, преди да се занимаваме с пленения Епичен. Докато си оправях леглото, чух го да си говори с Коуди и Тиа. Нещо за инжектиране на пленника с успокоително, за да остане в безсъзнание.

— Дейвид? — попита ме Тиа. — Ранен си. Ще ти закача болконтрола и…

— Ще живея — обясних аз. Можеха да ме лекуват утре. Сега не ми пукаше. Вместо това легнах на завивката си и се обърнах с лице към стената. Тогава най-накрая оставих сълзите да потекат на воля.

32.

След около шестнадесет часа седях на пода на новото укритие, ядях купа поръсени със стафиди овесени ядки, а на крака и на страната ми светеха диодите на болконтрола. Трябваше да оставим повечето от хубавата си храна и карахме на запасите от дупката.

Останалите от Възмездителите ми отстъпваха място. Намирах го странно, понеже познаваха Меган по-дълго от мен. Всъщност нищо особено не свързваше двама ни, дори и да бе започнала да се сближава с мен.

В действителност, като погледнех назад, реакцията ми на нейната смърт изглеждаше глупава. Та аз бях просто едно хлътнало момче. Въпреки това беше болезнено. Лоша работа.

— Хей, Проф — каза Коуди, седнал пред един лаптоп. — Трябва да видиш това, земляк.

— Земляк? — попита Проф.

— Имам малко австралийска кръв — обясни Коуди. — Дядото на баща ми е бил четвъртинка австралиец. Винаги ми се е щяло да пробвам така да се обръщам към хората.

— Ти си странен човек, Коуди — отвърна Проф. Върна се към нормалното си „аз“, поне в по-голямата му част — днес може би малко по-сериозен. Такива бяха и останалите от тях, дори и Коуди. Загубата на член на групата не беше приятно изживяване, макар да разбирах, че и преди са минавали през всичко това.

Проф погледна екрана за момент и вдигна вежда. Коуди чукна, после чукна отново.

— Какво е това? — попита Тиа.

Коуди завъртя лаптопа. Нямахме столове; просто седяхме на постелките си. И въпреки че това укритие бе по-малко от предишното, струваше ми се празно. Ние не бяхме достатъчно на брой.

Екранът беше син, с обикновени черни главни букви. ИЗБЕРИ ВРЕМЕ И МЯСТО. АЗ ЩЕ ДОЙДА.

— Това — обясни Коуди — е единственото, което хората могат да видят на кой да е от стоте забавни канала от мрежата на Стоманеното сърце. Излиза на дисплея на всеки включен мобилен телефон и на всички информационни екрани в града. Нещо ме кара да мисля, че се добрахме до него.

Проф се усмихна.

— Това е добре. Оставя ни да изберем мястото на боя.